— Какво?
— Как танцуваш.
Тоуни се огледа ужасено.
— Тук? — изписка тя. — Пред всички вас?
— Ако не можеш да се съблечеш пред приятелите си — каза Питър, — пред кого тогава?
Сръгах го с лакът.
— Не мога — прошепна тя.
— Тоуни! — изкрещях. Гласът ми прозвуча заповедно като на сержант от армията. Тя подскочи. — Няма да стоя вързана за теб до края на света! И ти искаш да успееш, така че имаме работа за вършене. А сега се съблечи!
— О! — възкликна Хю. — Десет години чакам да кажеш тези думи на друга жена.
Намерих дистанционното на уредбата и пуснах музика. Прозвуча „Тейнд лав“.
— Не мога да правя стриптийз на песен от 80-те!
— Тоуни!
Тя погледна ужасено към мен и застана в центъра на дневната. Първо просто стоеше там, а после бавно се опита да хване такта на музиката. Казвам, че се опита, защото беше толкова извън ритъм, че чак не можех да повярвам. Не бих могла да танцувам така неритмично, дори и да исках. Накрая съвсем се отказа да движи краката си и се съсредоточи върху горната част на тялото си; леко залюля ръцете и торса си. Това беше най-неловкото и непохватно изпълнение, което бях виждала.
Накрая реши, че е „танцувала“ достатъчно и започна да се съблича. Очевидно обаче не можеше да прави повече от едно нещо едновременно и напълно се отказа да слуша музиката. Вместо това застана мирно и започна да разкопчава блузата с шарка тип зебра. Пръстите й се затрудниха на третото копче и й отне почти трийсет секунди да го разкопчее.
— Спри, моля те, спри — казах и спрях музиката. — Задачата ти е да скъсяваш живота на хората с години, но не по този начин.
— Зле ли съм? — попита тя.
— Не. Ужасна си.
Тоуни издаде долната си устна напред.
— О, стига — каза Коди, винаги най-любезен от всички ни. — Това беше злобно.
— Хей, аз съм й учител, не приятел.
— Школата на Джорджина е голям гърч — припя Питър тържествено.
— Не е никак лесно — каза Тоуни, като ме гледаше обвиняващо. — Щом си ми учител, покажи ми как се прави.
Четири лица ме погледнаха с очакване. Понечих да откажа, но си спомних, че ако помогна на Тоуни, Нифон ще напусне Сиатъл по-бързо. Станах от облегалката на дивана и заех нейното място в центъра на стаята.
— Добре. Първо пропускаш две неща. Трябва да слушаш музиката и да се движиш в такт с нея. Има ритъм. Чуй го. Движи краката и тялото си, цялото си тяло, с него. Стани част от него. — Безизразното лице на Тоуни говореше, че за нея това е прекалено отнесено. — После идва ред да свалиш дрехите си и не забравяй, че не го правиш заради себе си. Правиш го заради някого другиго. Вкарай малко актьорска игра. Малко изкуство.
Включих уредбата и пуснах следващото парче в сборното CD. Беше „Айрън мен“.
— Хей! — каза Тоуни. — Защо ти танцуваш на метал?
— Дори и ти не можеш да прави стриптийз на парче на Ози — подигра ми се Хю.
Изгледах ги косо.
— Мога да правя стриптийз на всичко, скъпи.
Започнах да се движа. Не се налагаше изобщо да мисля. Бях танцьорка още от дните си на смъртна. Обожавах танца. Нямаше музика. Нямаше аз. Бяхме едно цяло. Тялото ми плуваше с музиката и ритъма, всички мои движения бяха грациозни и чувствени. Дори не обръщах внимание на приятелите си. Позволих си да се изгубя в танца.
Не разполагах с кой знае какво. Под халата бях с бикини и сутиен, но нямах намерение да ги събличам. Бяхме близки приятели, но не чак толкова близки. По-голямата част от представлението изнесох с халата като прокарвах ръце по обвитото си с коприна тяло. Бавно развързах колана, не бързах, после, все така бавно, го пуснах на пода. А след това свалих обувките си на висок ток също толкова плавно.
Без да изпусна нито един такт, казах на Тоуни:
— Когато свалиш обувките си, се приближи до клиентите.
Отидох до Хю на дивана и го възседнах, настанявайки се в скута му почти без да го докосвам. Изкуството на стриптийзьорката. Прокарах пръсти през косата си, тялото ми все така се извиваше.
— Много си стиснат — казах.
Явно му харесваше, но най-вече се забавляваше, отколкото да изпитва нещо друго. Бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.
— Хю, не ме обиждай.
Той въздъхна, извади пет долара и ги пъхна под презрамката на сутиена ми.