— Това ли е единствената причина? Или просто ти се иска никога да не бъда с друг мъж?
Андрю отклони поглед и мълча дълго преди да отговори.
— Искам да си моя сестра пред Христа — каза накрая той. — Всички се борим с изкушението и ми се иска да те откъсна от него. — При тези думи той се изправи и изпъна тялото си. Аз останах седнала. — Трябва да вървя. Става късно.
Понечи да тръгне, но аз извиках след него.
— Ами ти? Ти бориш ли се с изкушението?
Андрю спря и погледна към мен през рамо. Лека усмивка, обезсърчена и тъжна, заигра на устните му, докато ме гледаше.
— Разбира се. Ти си най-голямото ми изкушение и го знаеш. И от това бих искал да се отърва.
— Сигурен ли си? — попитах нежно.
Той поклати глава и все още усмихвайки се, излезе от градината.
Това беше последният ни щастлив ден заедно…
Върнах се в настоящето, в леглото; сънят започна да ме надвива и прекъсна спомените ми. Запомних докъде бях стигнала, не ми се искаше да се откъсвам от мисълта за времето, когато животът с Андрю беше още сладък и хубав. Не беше по силите ми да променя края на точно тази история, но, когато се завъртях и се загледах в спящата фигура на Сет, се заклех, че няма да позволя нещата да се повторят.
Глава 10
Прибрах се от апартамента на Сет на другия ден и на вратата намерих залепена още една бележка, че имам колет. Дръпнах я, влязох вътре и отново се изненадах, че Винсент беше там. Бях решила, че заради работата с ангелите ще бъде в постоянно движение.
— Как върви? — попитах. Започнах да тършувам из шкафовете за храна. Бях пропуснала закуската. — Разбира се, ако можеш да ми кажеш, без да се налага да ме убиваш после.
Той седеше на кухненската маса и прелистваше вестници.
— Ами не мога да ти кажа подробностите, но, разбира се, мога да споделя, че… хм, не напредваме толкова бързо, колкото ни се иска. Има малко лазаня в хладилника, ако искаш.
Отворих вратата на хладилника. Наистина имаше.
— Леле. Да не би някой от ангелите да я е направил по магически начин за теб?
— Само ако според теб готварските умения на Ясмин минават за магия.
Махнах фолиото на тавата. Изглеждаше чудесно. Може би наистина беше замесена магия. Сложих една порция в микровълновата и нагласих таймера.
Седнах срещу него и погледнах разпръснатите вестници — същите, които бях забелязала онзи ден.
— Май наистина си падаш по новините.
Той направи гримаса.
— Пишат най-вече за депресиращи неща.
Хвърлих един поглед на заглавията и трябваше да се съглася с него. Убийство. Корупция. Кражба.
— Чу ли за онова ченге, дето стреляло онзи ден? — попитах. — Това наистина е депресиращо.
Винсент отклони вниманието си от една статия за домашно насилие.
— Не. Какво е станало?
— Някакъв полицай стоял пред квартален магазин и помислил, че някой в магазина е застрелял партньора му. Така че влетял вътре с пистолет в ръка и започнал да стреля. Накрая самият той убил партньора си.
Винсент се намръщи.
— Хм. Това не го бях чул — промърмори. Разсеяният му поглед говореше, че очевидно знае нещо, в което аз не бях посветена.
Погледнах го косо.
— Това има ли някакво значение за теб? Може ли да има връзка с Божията ви мисия?
Спокойната му усмивка се върна на лицето му.
— Добра си, но не чак толкова. Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. Микровълновата звънна и извадих храната. Докато загребвах с вилицата лазаня, си спомних какво беше казал за готвенето на Ясмин. Любопитството ми ме надви. Както често се случваше.
— Винс… — започнах внимателно, като внимавах да не отделям очи от храната. — Знам, че не е моя работа…
Той се засмя.
— Обожавам как хората започват разговор с тази реплика, но после така или иначе задават въпроса си.
Изчервих се и си затворих устата.
— Не, не — каза той, очевидно развеселен. — Казвай. Какво искаше да ме попиташ?
— Аз… ами, нищо. Просто, не че има някакво значение за мен… но забелязах, че с Ясмин сте доста… хм, близки.
Безгрижието му се изпари. Бързо вдигнах очи и му отправих извинителен поглед.
— Съжалявам — смотолевих. — Забрави, че съм казала нещо.