— Не… това е… Не знам. — Той сгъна вестника и се втренчи в него, без да вижда нищо. — Така е, предполагам. Познавам я от дълго време, а тя е от хората, които… човек лесно харесва.
— Да, така е.
Минаха няколко мъчителни мига. Когато проговори отново, в гласа му долових любов.
— Запознахме се на един панаир в Акрън, представи си… преди около петнайсет години. Не знам какво правеше там, човек не може да разбере ангелите. Видях я да се отдалечава от една сергия за сладки неща. Държеше огромен захарен памук. Кълна се, беше по-висок от нея. И понеже знаех, че е ангел, ситуацията ми се стори още по-абсурдна.
Историята накара и мен да се усмихна. Освен това хвърли светлина върху въпроса какво прави той с отбора на ангелите. „Знаех, че е ангел“. Беше още един човек с дарба, подобно на Ерик и Данте, който усещаше безсмъртния свят.
— И ти отиде да говориш с нея?
— Нямах такова намерение, но захарният памук започна да се свлича от клечката, така че отидох да й помогна и накрая самият аз изядох половината.
— Много сладко — казах. — О, не исках да се получи игра на думи. — Нямаше значение, че през последните месеци бях изпукала един мъж на работния му стол, бях използвала кожен камшик върху друг, а с трети спах в задната стая на долнопробен клуб. Въпреки всичко обичах романтичните истории.
— Започна да търси помощта ми, след като разбра какво мога да правя. Предполагаше се, че ще е само това… че само ще й помагам в… знаеш, работата. След известно време обаче не можехме да стоим далеч един от друг. Вече сме постоянно заедно.
Преглътнах още една хапка лазаня. Беше божествена. Наистина.
— Някой от другите ангели знае ли?
— Ами да. Джоел едва ме понася вече…
— Но, очевидно, вие не… хм, не можете да…
— Не, но това няма значение. Не е нужно да имаме физическа връзка. Каква ирония само! Ангелите са създания на любовта. Те трябва да обичат всички. Просто не е редно да обичат един човек повече от друг.
— Това е глупаво — заявих разпалено.
— За теб, може би. И за мен, предполагам. Но за нея… Тя е посветила цялото си съществуване в служба на сила и кауза по-големи от всички нас. Да бъдеш влюбен в нещо, или в някого, би било много разсейващо. Не можеш да служиш на двама господари, без да предадеш единия.
Сведох поглед надолу и обмислих думите му.
— Но въпреки това сте заедно. Или нещо такова.
Той сви рамене.
— Доколкото можем. Може би трябва да продължа напред, но, честно казано, не искам да съм с никого другиго. Приемам това, което е тя. Затова я обичам. Предпочитам да съм с нея като неин помощник, отколкото изобщо да не съм с нея.
Кожата на тила ми настръхна. Нещо подобно отговаряше и Сет, когато му казвах да ме напусне и да си намери друга. Бях приела избора му и честно казано не можех да си представя живота без него. Все пак понякога не проумявах как може да се примирява с всичко, което стоеше между нас. Да чуя, че и друг е направил подобен избор, звучеше успокояващо.
Сякаш прочел мислите ми, Винсент попита нежно:
— Да не сипах сол в раната? Картър спомена, че имаш приятел…
— Не. Да. Не знам. Той, Сет, приятелят ми, казва същото. Че след като не може по друг начин… тогава така да бъде.
— Точно. Така че, животът продължава. — Винсент започна да събира вестниците. — Да ти кажа истината обаче, и ти, и тя, сте толкова прецакани, че дори не е смешно. Защо трябва да има правила? Защо винаги сукубата трябва да отнема живота на човека, с когото е? Защо да нямаш избор? Защо Ясмин да не може да прави любов? Защо да не може да бъде влюбена?
Добър въпрос. Не мисля, че Винсент очакваше отговор, но трябваше все нещо да кажа.
— Защото така стоят нещата. Така е устроен светът. Така е било винаги.
— Светът е шибан — каза той.
Помислих малко и кимнах.
— Съгласна съм.
Той се усмихна, взе палтото си и го наметна.
— Готина си за сукуба.
Винсент излезе да върши, каквото там правеше с шайката ангели. Почти му завиждах, защото на мен ми се налагаше да направя нещо, което изобщо не ми се правеше. Още едно необходимо зло.
Трябваше да намеря работа на Тоуни.
След провала на уроците по танци и бях обещала да й помогна. Не можех да направя кой знае какво за загубата ми на енергия или за ангелския романс, но можех да ускоря заминаването на Нифон, по дяволите.
Отидох с колата до Сиатак — град, който дължеше съществуването си изцяло на международното летище Сиатъл-Такома. Той по-скоро приличаше на сянка, простираща се около летището, пелена от паркинги и евтини хотели. Имаше и няколко стриптийз клуба — все пак какво друго да правят бизнесмените, докато чакат следващия си полет?