Беше късен следобед и в „Лоу Блоу“ нямаше много работа, когато влязох. Няколко отегчени мъже седяха пръснати из опушеното заведение, което имаше нужда от сериозен ремонт. Имаше нужда и от малко украса. Двама от мъжете погледнаха към мен с интерес, докато минавах покрай тях. Очевидно бях по-секси от горката брюнетка, която отчаяно се опитваше да изчука един пилон на фона на нежните звуци на „Янг Ласт“ на „Пинк Флойд“.
Отворих уста, за да кажа нещо на бармана, но един глас зад мен ме прекъсна.
— Мътните да ме вземат! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, мамка му!
Обърнах се и видях продълговатото, тясно лице на Саймън Честърфийлд — гордият собственик на вертепа. С това лице и с върлинестото си тяло ми приличаше на невестулка. Черният му мустак сякаш никога нямаше да порасне повече от това, а дрехите му винаги бяха един размер по-малки. Беше приятел с местните играчи на Ада и според слуховете щеше да става имп — искаше да продаде душата си за безсмъртие и възможността да стане посредник на Ада.
— Да не би най-накрая да реши да танцуваш за мен, кукло?
— Иска ти се.
За мазник с такова долнопробно заведение, Саймън всъщност имаше усет към танца. Веднъж го видях да се опитва да поставя хореография на стриптийзьорките и останах впечатлена от усета му към естетиката и ритъма. Служителите му не можеха да се мерят с него. Тук талантът му вехнеше и преди време се чудех защо не премести бизнеса си в някой по-богат квартал и не наеме по-качествени танцьорки. По-късно научих, че тук много по-лесно можеше да развива всички други видове сенчест бизнес, с които се занимаваше.
Все пак Саймън имаше набито око и знаеше колко добра танцьорка съм. От години ме молеше да започна да работя за него.
— Трябва да поговорим — обясних. — По работа.
— Дошла си на правилното място. — Той махна бързо с ръка и посочи вратата до бара. — Да отидем в офиса ми.
„Офисът“ му беше обикновен килер, но имаше стол, на който да седна. Поставих токчетата си на ниското бюро и придърпах колене към гърдите си. Така сивата ми ленена пола се вдигна малко. Саймън ме наблюдаваше по-скоро с професионален, отколкото с личен интерес.
— Мамка му, жено. Ако дойдеш да танцуваш за мен, ще избия рибата. — Той поклати глава и се пльосна на въртящ се стол от изкуствена кожа. — Сукуба на моята сцена. Мамка му.
Наклоних глава на една страна.
— Странно, че го казваш. Това е донякъде причината да съм тук.
Може би невинният ми тон го накара да застане нащрек. Той ме изгледа подозрително.
— Нали каза, че не търсиш работа?
— Не за мен. Имаме нова сукуба и тя си търси работа. Не си ли чул?
— Не… — той се намръщи. — И тя иска да танцува? Тук?
— Да — казах нагло. — Няма търпение да се съблече.
Нима не беше истина?
Саймън се облегна на стола си и сложи крака на бюрото. Независимо от небрежната си поза, все още беше вдигнал гарда.
— Къде е уловката?
— Защо да има уловка? Трябва да се радваш. Правим ти услуга.
— Предлагаш да ми пуснеш сукуба в скута. Звучи прекалено хубаво, за да е истина, значи е прекалено хубаво, за да е истина — той спря и се замисли. — А защо идваш вместо нея?
— По алтруистични причини.
— Джорджина — каза предупредително той.
— Добре — признах. — Тя е малко… нова.
— Колко нова?
— Съвсем нова. Още е в гаранция.
— Все пак трябва да има някаква уловка.
— Ами… тя е… — затърсих в речника си подходящо прилагателно. — Непохватна.
Едната му тясна вежда се вдигна.
— Непохватна?
— Все още се учи да сваля мъже. — Тъй като Саймън вероятно търсеше сексапилни жени, реших да не споменавам, че Тоуни все още не е намерила верния път. — И тя е, хм, лоша танцьорка.
— Колко лоша?
— Лоша.
— Може ли да си малко по-конкретна за какво ниво на лоша става въпрос?
— Помниш ли Гигли?
— Исусе! Та защо си мислиш, че ще наема лоша танцьорка?
— Саймън — възкликнах, — всичките ти танцьорки са лоши.