— Ако си някой непознат, можеше да се случи. Сега ти обаче си ми… — „приятел“ не беше точно думата, която търсех — познат.
Този път той искрено се обърка. Беше почти комично.
— Нещо не те разбрах, сукубо.
— Имам приятел, забрави ли? Когато правя секс с непознати, случайно срещнати хора, не му изневерявам наистина. Но ако го направя с някого, когото…
— … харесваш? — Въобразявах ли си или видях надежда в очите му, когато зададе този въпрос?
— Не, не те харесвам. Но и не те ненавиждам. Въпросът е, че не си непознат. Ще бъде изневяра.
Той впери поглед в мен за няколко секунди и каквото и да бях видяла в очите му, то определено вече го нямаше.
— Нищо чудно, че сукубите често ги бъркат с човешки жени. Определено те бива да си играеш с главите на хората и ти липсва каквато и да е логика.
— Трябва да вървя.
— Винаги това казваш. И къде ще вървиш? Да търсиш някой непознат?
Изправих се.
— Не, отивам при Ерик да видя дали ще ми даде полезна информация.
— Аз ти дадох полезна информация.
— Това е спорен въпрос.
— Чакай да заключа и ще отидем да питаме Ланкастър.
Замръзнах.
— Как така? „Ние“?
Данте взе някакви ключове от под плота.
— Събуди любопитството ми. Искам да разбера истината. Освен това си ми длъжница за помощта и не искам да те изпускам.
— Страшна помощ — промърморих аз.
Той дойде до вратата с мен.
— Да ти е хрумвало, че макар и да ти се струвам безполезен, аз се притеснявам за теб?
— Не — отвърнах. — Не ми е хрумвало.
Но му позволих да дойде с мен до „Аркана“. Когато влязохме в магазина, Ерик разопаковаше една кутия с книги. Усмихна се, без да погледне към вратата — беше ме усетил.
— Госпожице Кинкейд, винаги е… — млъкна, когато забеляза Данте. За пръв път, откакто бяхме приятели, видях Ерик ядосан. Беше странно. Дори страховито. — Господин Мориарти.
Данте кимна вместо поздрав.
— Винаги се радвам да те видя.
Изражението на Ерик сочеше, че чувствата не са взаимни. Той вдигна глава от работата си и отиде до плота. Скръсти ръце на гърдите си и ни изгледа и двамата.
— Какво мога да направя за вас? — днес нямаше сърдечно посрещане и лек разговор на чаша чай. Въздухът между двамата мъже се нажежи и натежа.
Проговорих несигурно.
— Ние… тоест Данте мисли, че има отговор на проблема ми със сънищата.
Данте пусна типичната си самодоволна усмивка. Ако споделяше чувствата на Ерик, добре го криеше.
— Не бих казал, че е отговор, сукубо. По-скоро е теория.
— Пак сънувах същия сън — казах аз на Ерик. — Повече от два пъти. И все така губя енергия. Данте каза, че може би някакво… създание изпива енергията ми. — Задавих се с думите. Идеята все още ми се струваше прекалено нелепа. — Но няма представа какво е създанието. Каза, че може би ти ще знаеш.
Ерик местеше поглед от Данте към мен. Личеше си, че не му харесва да ни вижда заедно, но ме обичаше прекалено много и искаше да ми помогне. Зачудих се кога през годините бях заслужила това отношение. И как. Той въздъхна и ни покани с жест на масата. Седнахме и тримата, но не ни предложи чай.
— Трудно ми е да си представя, че някой би нападнал сукуба — каза Ерик най-накрая.
— Това си помислих и аз — каза Данте.
Безгрижната му маска се пропука малко. Изглеждаше също както в магазина — замислен и любопитен. Напомни ми на един машинен инженер, когото познавах някога. Той не можеше да намери покой, докато не оправи възникналия технически проблем. Дайте му нещо на части и той трябваше да анализира частите и да ги сглоби. Данте може и да ме дразнеше, но природата му (колкото и покварен да беше) не му позволяваше да стои настрана.
Ерик ме проучи с очи, внимателно и целенасочено. И за него бях интригуваща загадка.
— Ако трябва да посоча нещо… бих казал, че на описанието най-много отговаря онерой.
Бях чувала за тях. Имаше ги в гръцките митове, с които бях отраснала.
— Духове на сънищата?
Данте се замисли.
— Те са повече от духове. Те са децата на Никта и Ереб.
Потръпнах. И за тях бях чувала. Никта и Ереб. Нощ и Тъмнина. Първичните елементи на хаоса. Бяха силни и опасни. Светът беше роден от хаоса, вярно, но и науката се беше съгласила, че вселената винаги щеше да се опитва да се върне към хаоса. Никта и Ереб сееха разрушение — дори ги бяха заключили, за да не унищожат света. От възможността децата им да изсмукват живота ми, отново ми стана лошо.