— Защо Ерик те мрази толкова? — попитах.
Данте погледна към мен.
— Защото съм лош мъж, който прави лоши неща.
— Има и нещо друго — казах аз. — А и не ми изглеждаш толкова лош. Най-голямото ти прегрешение е, че мамиш клиенти и не даваш полезна информация. Въпреки че… е, всъщност сега ми беше доста полезен. Както казах обаче, според мен не си толкова лош, колкото намеква репутацията ти.
— Откъде знаеш?
Свих рамене.
— Инстинкт.
С едно бързо движение Данте изви ръка зад врата ми и ме придърпа към себе си. Сложих ръка на гърдите му и го отблъснах, но после спрях. Тялото му излъчваше топлина — желанието на мъж, който е бил лишен от нещо много дълго време. За моя изненада усетих как у мен се надига възбуда — желание да докосна някого, без да го правя по задължение. Често изпитвах такива чувства и това обикновено ми носеше проблеми. Сукубата у мен се събуди, зачудих се колко енергия ще получа.
Въпреки високопарните ми приказки, че не спя с хора, които познавам, изведнъж ми се прииска да ме целуне. Исках енергията му, само да я опитам.
Устата му се доближи до моята. Започнах да затварям очи и разтворих усти — после той рязко се вцепени. Пусна ме и отстъпи. Отворих очи и се ококорих невярващо.
— Какво става, по дяволите? — попитах. — Ти се дръпна. И това, след като ме гони толкова време да спя с теб.
— Изтощена си и си гладна, сукубо — каза той. — Все едно да се възползвам от пияно момиче.
— Да. А ти никога не си правил такива неща.
— Е, правил съм, но вече не съм на осемнайсет. — Той отвори вратата на колата. — Ще вървим или не?
Продължих да го гледам още малко — стори ми се, че отново видях надеждата и състраданието, което бях забелязала преди. Започвах да се чудя дали напереността му не е преструвка, с която прикриваше несигурността си като всички други на този свят. Запазих обаче психоанализата за себе си и влязох при него в колата. Закарах го до магазина му и несериозните ни закачки замаскираха всичко сериозно, което можеше да се случи.
Глава 13
— Не съм сериен убиец. Беше прекалено добра възможност и не можах да откажа.
— Боже! — казах аз. — Ако ми даваха монета всеки път, когато чувах това…
Лиам, мъжът, който ме купи на търга, се засмя и ми отвори вратата на колата. Той караше блестящ черен лотус елиз, който беше внесъл от Обединеното кралство. Това ме впечатли. Явно наскоро беше мил колата. Това също ме впечатли (и малко ме натъжи, защото щеше да завали всеки момент).
— Трябваше да е хубаво — добави той и запали двигателя. — Та, дано не ти се струва прекалено откачено за празниците.
Не тръпнех в очакване на срещата с него след търга, но знаех, че все някой ден ще се обади. Лиам звънна по-рано да каже, че е намерил билети за драматична постановка по три разказа на Едгар Алан По и аз реших, че моментът е подходящ да приключим със срещата. А и харесвах По. Да, беше малко странна среща (все пак бяха празници), но за това беше виновен театърът, не Лиам.
Беше ранно представление и решихме първо да гледаме постановката, а после да вечеряме. Докато пътувахме към театъра, се оказа, че правилно съм го преценила. Интелигентен. Приятен. Умерено забавен. Работеше за инвеститорска компания в центъра и имаше достатъчно разум да не ме занимава с подробности. Водехме лек разговор, разказвахме си анекдоти и случки от живота ни. Все пак предпочитах да съм със Сет, но Лиам беше приятна компания за една нощ, а и той заслужаваше да се позабавлява — все пак дари ужасно много пари.
Пиесата се оказа толкова шантава, колкото се надявах. Започнаха с „Маската на червената смърт“ и продължиха с „Бъчвата с амонтилядо“. Завършиха вечерта с „Издайническо сърце“ — каква вечер на По щеше да е без този любим на публиката разказ.
— Не бях чувал за „Маската на червената смърт“ — каза после Лиам. Решихме да оставим колата и да повървим шест пресечки до ресторанта, в който беше направил резервация. — Чел съм другите два разказа в гимназията. Явно е някаква алегория за това как човек не може да избяга от смъртта. Можеш да се заключиш, но нищо няма да постигнеш.
— Много повече от алегория е — замислих се аз. — В исторически план често точно по този начин хората са реагирали на чумата и другите болести. Заключвали са се. Или са напускали града и са бягали. Понякога изхвърляли болните и заключвали портите на града, така да се каже.