Целуна ме по-силно, притискайки ме към колата. Колко много енергия само от една целувка. Сексът щеше да бъде страхотен.
„Да, да, още. Искам още. Нахрани ме.“
Дръпнах се от Лиам.
Той ме погледна, основателно притеснен.
— Какво има?
Бях чула някой да шепти в главата ми. Тихо, но шептеше. Усетих копнеж, дълбок копнеж по енергията на Лиам, който можеше да се сравни с моите нужди, само че не беше мой. Принадлежеше на някой друг (или на нещо друго). Изведнъж всичко ми се изясни. Разговорите с Данте и Ерик. Някакво създание, което дебне и краде енергията ми. Наистина аз правех същото с мъжете… но не можех да променя начина, по който се чувствах. И точно тогава ми прилоша от мисълта, че някакъв паразит щеше да дойде при мен тази вечер, защото щях да бъда пълна с енергия. От това кожата ми настръхна. Достатъчно лошо беше, че това нещо използваше мен. То щеше да ме накара да използвам и Лиам.
Погледнах го — беше толкова чаровен и приятен. Поклатих глава. Не можех да го направя. Имах нужда от енергията, но щях да отложа момента колкото мога по-дълго. Онова нещо нямаше да получи каквото искаше.
— Лиам… — казах бавно, — трябва да ти кажа нещо. Аз… хм, наскоро приключих една дълга връзка и участвах в търга, защото си мислех, че ще мога… Знаеш.
Той въздъхна; изглежда по-скоро съжаляваше, отколкото беше ядосан.
— Не си готова.
Поклатих глава.
— Наистина съжалявам. Исках да помогна на децата и мислех, че ще успея да продължа напред.
Той стисна ръката ми и после я пусна.
— Е… Съжалявам, но разбирам. И те харесвам. Може да се виждаме и да се получи нещо сериозно. Но не и докато не си готова. Не искам да те насилвам.
О, господи! Добър, добър човек.
— Много съжалявам — казах. Наистина го мислех. Ужасно много исках енергията му.
— Няма за какво — каза ми той, усмихвайки се. — Ела, ще те закарам вкъщи.
Той ме върна на „Куин Ан“ и аз го целунах по бузата, преди да изляза от колата. Каза ми да му се обадя, когато съм готова, и аз му обещах да го направя.
Когато си тръгна, не влязох в сградата, а се обадих на Данте.
— Любимата ти сукуба е — казах, когато вдигна.
Чух го да се прозява.
— Това е спорен въпрос. Какво искаш? Късно е.
— Трябва да говоря с теб. Случи се нещо странно.
— В леглото съм, сукубо. Ако нямаш намерение да ми правиш компания, предпочитам да нямам гости тази вечер.
— Моля те, Данте. Важно е.
Той въздъхна.
— Добре, ела.
— Не знам къде живееш.
— Напротив, знаеш. Идвала си милиард пъти.
— Живееш в магазина?
— Защо да плащам наем за две помещения?
Отидох с колата до магазина. Имаше табела „Затворено“, но отвътре се процеждаше слаба светлина. Данте отвори вратата, когато почуках. Беше с дънки и обикновена тениска, нищо необичайно, но рошавата му коса говореше, че наистина си е бил легнал.
— Извинявай — казах му. — Може би трябваше да изчакам.
— Късно е за извинения. Заповядай.
Той ме поведе през предната част на магазина към малката врата, която обикновено стоеше затворена. От другата страна имаше голяма стая — нещо между дневна, офис, склад и… работилница.
— Ерик беше прав — казах, приближавайки се до високата библиотека. Рафтовете бяха пълни с буркани и бутилки с билки и непознати течности. — Ти си магьосник — заключих. — Или поне се правиш на такъв.
— Ти не ми вярваш? Може би така е най-добре — той ми посочи пуф кресло и обикновен диван. — Избирай, ако не предпочиташ леглото.
Избрах дивана.
— Не че не ти вярвам… но всички други неща, с които се занимаваш, са глупости. Разбира се, Ерик сигурно те мрази заради нещо истинско и на първо място нямаше да ме прати при теб, ако не притежаваше някакви умения.
— Интересна логика. Може би ме мрази, защото съм голям чаровник — той потърка очи и се прозя отново. Когато раздвижи ръка, забелязах бледи дупчици по средата на ръката му. Не ги бях виждала, защото досега винаги беше с дълъг ръкав.
— Може би мрази пороците ти.
Данте проследи погледа ми. Сви рамене, без да се притеснява.
— Не. Ланкастър има много по-основателна причина от едно-две убождания от време на време.
— От опит знам, че няма такова нещо като „от време на време“.