— Ти какво? Да не си дошла да ми четеш лекция, сукубо?
— Не — признах. Нямах нито време, нито интерес да променям Данте. — Тази вечер чух един глас.
— И аз чух един глас. Някой се обади и ме събуди.
— Данте!
Ядосано обясних ситуацията. Остана намек от саркастичната му усмивка, но иначе ми се стори искрено разтревожен.
— Хм. Интересно. Явно нещото е надигнало грозната си глава.
— Какво мислиш, че значи?
— Нямам представа, докато не разберем какво е съществото. Мога само да предположа, че е отчаяно, поради някаква причина. Досега се криеше доста добре, знаехме само за загубата на енергия, разбира се — той светна малко. — Очевидно сега не е тук и не те кара да ми се нахвърлиш.
— Съжалявам.
— Е, добре. Вероятно не съм добър колкото мъж с хиляда и седемстотин долара. Хищникът ти има стандарти.
Потръпнах — идеята, че съм жертва на хищник, не ми се нравеше. Погледнах Данте и трябва да съм изглеждала много жално, защото на лицето му се изписа объркване.
— Данте, трябва да ми помогнеш. Наясно съм, че не знаем много неща… Но… страхувам се от това нещо. Не мога да си позволя да взема жертва, защото се боя, че чудовището ще се върне. Дори не мога да заспя.
Сивите му очи ме преценяваха и за моя изненада, изглежда го бях разчувствала. Това напълно го промени.
— А, сукубо. Днес можеш да спиш. Нямаш енергия, нямаш гости. Съмнявам се, че една целувка би била достатъчна.
— Но в крайна сметка… все някога ще ми трябва енергия… А докато не мога да говоря с Джером…
— Мога да ти направя талисман или нещо такова. Защита, която ще отблъсне нещото.
— Можеш ли? — опитах се да скрия скептицизма си, но не успях. За пореден път лицето му се изкриви.
— Ако не искаш помощ…
— Не! Искам. Съжалявам. Сгреших. Потърсих помощта ти, а после ти се подиграх.
— Е, ти сама каза, че досега с нищо не съм спечелил доверието ти.
— Съгласна съм на всичко — казах честно.
Той се изправи и се протегна. После отиде до рафтовете и започна да разглежда бурканите.
— Сигурна ли си? Това, което ще направя, може да не ти хареса. Колко силно го искаш?
Замислих се за гласа, как чувах нуждата на съществото в главата си.
— Много силно. Стига да не ми направиш огърлица от червата на коза, съм готова на всичко.
Очите му още шареха по лавиците и бурканите. Замисли се за няколко секунди.
— Съжалявам, но ще ми трябва малко време. Щеше да е много по-лесно, ако знаехме с какво си имаме работа. Така ще трябва да ти направя талисман срещу всякакви видове създания и може и да не свърши работа. Трудно се прави широкоспектърен талисман.
— И няма да стане тази вечер?
Той дойде до мен.
— Тази вечер няма да имаш проблеми, забрави ли? Разбира се, можеш да останеш тук. Аз няма да спя и ще се погрижа нищо да не ти се случи.
Не можех да не се усмихна.
— Също като Кайла.
— Като кого?
— Племенницата на гаджето ми… — почти бях забравила за странния ни разговор. — Наговори ми разни странни неща. Не знам обаче дали са детски измишльотини или наистина има умения на медиум.
— При децата линията е много тънка — каза той. — И да има някакви сили, сигурен съм, че с наука и дисциплина бързо ще й ги избият от главата. Какво ти каза тя?
— Тя каза, че аз съм „магия“. И че има чудовища във въздуха, които влизат в сънищата на хората. — Той не проговори и аз възкликнах: — Мислиш ли, че може да ни помогне?
Той поклати глава.
— Не. И да е медиум, и да има някакви дарби, тя е прекалено малка и неопитна, за да каже какво става и да ни бъде от полза.
— Но може да усети онова, което ме преследва?
— Да. Ако наистина е медиум, ще е чувствителна към магическите и духовните светове.
Интересно. Малката Кайла май един ден щеше да има потенциал да развие могъщи духовни сили.
— Какво ще я посъветваш?
— А? — попита той.
— Какво би казал на някой като нея. Как да развие способностите си и да не позволи на науката и дисциплината да й ги избият от главата.
— Аз да я посъветвам? — изсмя се той рязко. — Избийте й ги от главата. Ще й направите услуга.
Дълго време седях, загледана в краката си. После погледнах нагоре към него и попитах:
— Защо си толкова нещастен?
— Кой казва, че съм нещастен? Изкарвам пари, без да правя нищо.