— Здрасти — казах аз, като гледах да стоя на безопасно разстояние.
Той погледна надолу към мен.
— Здрасти. Как е той?
— Добре, предвид всичко. Лекарите са удивени, че куршумът не е „уцелил“.
Винсент се обърна настрани и зарея празен поглед надолу по коридора. Не каза нищо.
Не знаех какво да кажа. „Та… ти си нефилим. Как са нещата днес?“
Честно казано знаех как са нещата. Ужасни. Нефилимите бяха деца на ангели и хора. После тези ангели ставаха демони, разбира се. Няма начин да спиш със сексапилни хора и все още да си в отбора на Рая, както вече бях отбелязала това относно Ясмин. Точно затова Джером беше демон. Това беше най-нечестната сделка в света. Много нефилими бяха издирвани и убивани от ангели и демони, дори и от собствените си родители. И Раят, и Адът гледаха на нефилимите като на опасни извращения. Фактът, че нефилимите обикновено бяха с необуздан характер и не притежаваха никакъв самоконтрол, още повече накърняваше репутацията им.
Те бяха преследвани и затова обикновено обикаляха земята инкогнито, криеха истинската мощ на силите си (която беше равна на силите на родителите им) и аурите си на безсмъртни, които можеха да ги издадат. Въпреки че ги съжалявах, те адски много ме плашеха. Повечето имаха зъб на ангелите, демоните и всички останали безсмъртни. Синът на Джером, Роман, беше такъв. Преди няколко месеца беше дошъл в Сиатъл, за да отмъщава и убива. Сега гледах Винсент и се чудех дали той не е същият.
— Ясмин… знае ли? — попитах след няколко неловки мига.
Очите му проблеснаха към мен.
— Разбира се — каза той със същия спокоен тон, с който беше говорил за връзката им. Сякаш искаше да каже: „Не е възможно да не знае“. Сякаш беше абсурдно да крие нещо от жената, която обича. — Това я убива — каза той с въздишка. — Изяжда я отвътре.
— Защото… ти… си такъв?
— Не. — Очите му бяха ужасно тъжни и аз почти забравих, че е от расата на супер силните психопати. — За нея това няма значение. Тормози я мисълта, че е тайна. Че трябва да крие всичко. Те не могат да лъжат, но тя все пак не казва цялата истина. Това е измама и на нея не й харесва. На мен не ми харесва, че на нея не й харесва. Два пъти се опитвах да сложа край на… връзката ни, но тя не иска, защото…
— Защото те обича — довърших аз.
Винсент сви рамене и отново отклони поглед.
— Съжалявам — казах му аз накрая. Това беше вярно. Колко ужасно! Ясмин обичаше невероятно опасно създание, но факта, че обича едно от най-презрените същества в нашия свят… Ами това отвеждаше нещата на съвсем различно ниво. Един ангел трябваше да докладва за съществуването на Винсент, не да го прикрива.
Винсент отново насочи вниманието си към мен.
— На кого ще кажеш? На Картър? На Джером?
Вгледах се в неговите тъмни, тъмни очи. Очи, изпълнени с толкова много тъга и толкова много любов. Вече не се страхувах от него. Той не беше Роман.
— На никого — казах тихо. — Няма да кажа на никого.
Той се изненада.
— Защо? Знаеш какво съм. Знаеш, че може да загазиш, ако ме прикриеш. Защо няма да кажеш?
Замислих се.
— Защото цялата система е шибана.
После се върнах в стаята на Сет, а когато отново излязох в коридора, Винсент го нямаше. Не беше и в апартамента ми, когато се прибрах по-късно вечерта.
Изписаха Сет на другата сутрин и аз не отидох на работа, за да остана с него.
— Нямам нужда от бавачка, Тетида — каза ми нежно той, въпреки че, кълна се, в гласа му се прокрадна съвсем слабо раздразнение. — Добре съм. Няма да се счупя.
Седяхме в дневната, един до друг на дивана. Той беше взел компютъра си, а аз книга в ръка. Сгънах ръба на страницата, до която бях стигнала, и затворих книгата.
Исках да кажа на Сет, че ще се счупи, че това е нормално за един смъртен. Исках да му кажа хиляди неща, също както в болницата, но отново преглътнах чувствата си.
— Не трябва да се напрягаш — казах. — Искам да съм сигурна, че няма да направиш някоя щуротия.
— Хубаво. Защото обикновено животът ми е низ от физически натоварвания.
Беше прав. Повечето дни прекарваше седнал и в писане. Нямаше голяма вероятност да спука друга артерия така.
— Просто искам да внимаваш — повторих упорито. — Снощи те простреляха, забрави ли? Не е като да паднеш на леда.
— Малко прекали и тогава.
— Толкова ли е лошо, че се грижа за теб?