Той въздъхна и се върна към работата си. Имах чувството, че не само аз съм ядосана. Прекарахме по-голямата част от деня така, малко говорихме. Когато споменеше, че иска нещо (храна, вода и т.н.) аз бързо скачах и му го носех. Накрая дойде време за вечеря и той изглежда вече беше на края на търпението си.
— Приятелите ти нямат ли планове за вечерта? — попита рязко той.
— Да не се опитваш да се отървеш от мен?
— Само питам.
— Ще играят карти.
— Ти няма ли да ходиш?
— Не, ще остана тук, с теб.
— По-добре върви.
— Не искам да те оставям. Може да ти потрябва нещо.
— Тогава ме вземи с теб.
— Какво? — възкликнах. — Но ти трябва…
— … да си почивам, да не се напрягам. Знам, знам. Но виж, вече започнах да се изнервям, а и на теб добре ще ти дойде малко развлечение.
— Сет…
— Джорджина — прекъсна ме той, — няма да правя нищо по-различно. Ще седя и само…
— Компанията ще е по-добра?
— Не това исках да кажа — отвърна той.
Продължихме така още малко и междувременно се зачудих кога отношенията ни стигнаха до това ниво. Досега всичко беше някак лекомислено и романтично. Кога прекрачихме границата и започнахме да се заяждаме и да си опъваме нервите един на друг? Във филмите животозастрашаващите ситуации сближаваха хората.
Накрая отстъпих и отидохме у Питър и Коди. Всички в компанията (тази вечер състояща се от Хю, Питър, Коди и Картър) се изненадаха да ни видят, тъй като със Сет обикновено избягвахме събиранията на безсмъртни. Колкото и да не харесваше големите компании, Сет обичаше да играе карти. Това беше от типа аналитични дейности, които му допадаха и често му се разминаваше, без да говори много.
Точно преди да започнем играта, дойде Нифон. Разменихме си кратки погледи и после не си обръщахме внимание.
Беше неизбежно прострелването на Сет да не стане тема на разговор.
— Хвърлил си се пред пистолета да спасиш нея? — попита Питър, очевидно впечатлен.
— Ами… — каза Сет малко неловко, защото всички очи бяха вперени в него. — Опитах се да избия пистолета.
— Да го обезоръжиш?
— Ами… не. Буквално да го… избия. Не знам как да обезоръжа някого.
— Мислех, че си ходил на курсове по бойни изкуства, за да описваш бойните сцени в книгите си — обясни Питър.
Сет поклати глава.
— Досега не се бях бил. До снощи.
— Това е страхотно — каза Коди. — Да рискуваш живота си в името на любовта!
Втренчих се във вампирите невярващо, докато дрънкаха колко невероятен е подвигът на Сет. Обсипаха го с още въпроси за нападението и гневът, който се опитвах да потисна от снощи, се нагнетяваше и нагнетяваше. Срещу мен Нифон слушаше със самодоволна усмивка. Картър, по типичен за него начин, криеше чувствата си. Исках да знам защо не е с другите ангели, но проблемите със Сет бяха с предимство пред всичко останало.
Едно нещо ме порази. Хю слушаше мълчаливо и изглеждаше ядосан колкото мен. Мислех, че ще заеме страната на вампирите, безгрижно ще настоява Сет да сподели повече подробности и ще го заклейми като безспорен герой. Лицето на импа обаче беше мрачно и каменно, очите му не се отделяха от картите.
— Вероятно е бил друсан — отбеляза Питър. — Не знаеш как ще реагира. Да скочиш така е прекалено дръзко, като се замисли човек.
Вече не издържах.
— Беше глупаво! — извиках. Всички глави се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и вперих очи в Сет. — Беше глупаво и идиотско и… и… — не можех да измисля повече синоними, така че замълчах. — Не трябваше да го правиш. Той не можеше да ме нарани. Не можеше да ме убие. Трябваше да ме оставиш аз да се оправям.
Знаех, че Сет мрази да е център на внимание, но отвърна на погледа ми с изненадващо каменно изражение.
— Джорджина, в тъмната алея имаше мъж с пистолет. Ти беше пред него. Наистина ли мислиш, че можех да мисля логично? „О, добре. Тя е безсмъртна и дори и да я прострелят, няма за какво да се притеснявам.“
— Да — изръмжах аз. — Точно това трябваше да си помислиш.
— А аз си мислех: „Жената, която обичам, е в опасност. Предпочитам аз да умра, вместо да гледам как тя умира“.
— Но нищо нямаше да ми се случи!
— Първичен човешки импулс е да защитиш любимите си хора. Дори и те да са безсмъртни.
— В това няма никакъв смисъл.
— Защото от много време не си човек — озъби ми се той.