— Тогава замини. Върви с Джефри. Или върви… в манастира. Той е изолиран. Там ще си в безопасност.
Намръщих се.
— Стига вече.
— Искам само най-доброто за теб, това е. — Протегна едната си ръка и хвана брадичката ми. — И аз не искам да гледам как страдаш.
Тогава осъзнах колко близо бяхме един до друг. Топлината, която телата ни излъчваха, можеше да си съперничи с греещото над нас слънце. Андрю също го осъзна и се опита да се отдръпне. Задържах ръката му, гняв се надигна в гърдите ми.
— И така ли ще приключи всичко? Цял живот живееш в бедност и целомъдрие, за да умреш сред купища вонящи трупове с разлагаща се кожа?
— Ако това иска Бог…
— Стига! — казах аз и се наведох напред. — Стига вече. Не разбираш ли? На Бог не му пука. Той дори не забелязва.
— Сесили…
Не му позволих да довърши. Вместо това притиснах устни към неговите и долепих тялото си. Не знам дали някога беше целувал друга, но бързо се учеше. Не се отдръпна. Дори мога да се закълна, че усетих жаждата му, докато устните му изследваха моите и охотно позволи на езика ми да гали и танцува с неговия език.
И (о, боже, помогни ми), той беше толкова добър и благороден, че само от тази целувка у мен се изля цял извор енергия. Тя потече през мен като мед, прекрасна и сладка.
За моя изненада аз сложих край на целувката, въпреки че останах притисната към неговото тяло и все още го прегръщах.
— Не разбираш ли колко е глупаво? — прошепнах; устните ни бяха толкова близо, че вдишвахме дъха на другия. — Ще умреш, без да си поживял? Без да си опитал всичко на този свят? Наистина ли ще тичаш към смъртта?
Очите му се опитаха да ме преценят, ръцете му бяха на кръста ми.
— Нямам нужда от плътски удоволствия, за да осмисля живота си.
— Лъжеш — казах му. — Имаш.
— Да искаш нещо и да се нуждаеш от нещо са две различни неща. — Той отстъпи и изведнъж се почувствах половин човек, само защото тялото му не беше до моето. За миг сякаш имах чувството, че ни свързва нещо по-голямо и от двама ни, но после усещането изчезна. — Дългият живот не означава нищо, ако е празен и безцелен. По-добре животът ти да е кратък, но изпълнен с неща, които са важни за теб.
— Ти си глупак — сопнах му се аз. — Няма да стоя и да гледам как умираш.
— Тогава замини.
Така и направих.
Глава 17
На другия ден трябваше да работя само половин смяна, но имаше много работа и заподозрях, че ще ми е трудно да си тръгна. Сет не работеше в кафето, но намерих бележка на бюрото си. Очевидно беше идвал по-рано.
Тетида,
Имам малко работа, но искам да се видим по-късно. Липсваш ми и не ми хареса как се разделихме. Ела по-късно, когато имаш възможност. Ще съм си вкъщи цяла вечер.
И аз имах малко работа и след като прочетох бележката, изведнъж реших да приключа със задачите колкото мога по-бързо и да отида при него. Тъкмо щях да тръгвам, когато Мади ме хвана и тайнствено ме замъкна при историческите книги. За моя изненада дръпна яката на ризата си и оголи рамото си.
— Леле — пошегувах се аз. — Не мислиш ли, че трябва да я караме малко по-спокойно?
— Виж — прошепна тя и посочи презрамката на дантеления сутиен, който се показа отдолу. — Червен е.
— Точно така — съгласих се аз, все още объркана.
— Това е първото.
— Какво?
— Шантавите неща, които трябва да направя. Купих си червен сутиен.
Втренчих се в нея учудено.
— Мислех… мислех, че идеята ти се стори глупава.
Тя завъртя очи.
— Така беше, но после… Чух за Сет. За онова, което му се случи. Била си там, нали?
Любимата ми тема.
— Да, там бях.
— Не се ли уплаши? Искам да кажа… станало е пред теб — живот и смърт.
— Да. Горе-долу.
Тя разтърси глава и ме погледна отново.
— Чух какво се е случило и това ме шокира. Казах ти, че не е никак лесно да правиш щуротии, но изведнъж реших, че всъщност не е толкова трудно. Трябваше просто да започна.
Усмихнах се.
— С червен сутиен.
Тя се изчерви.
— Хей! Твоите сутиени всичките може да са червени, но аз за пръв път купувам сутиен, който не е бял или черен.