— Тоуни… аз… аз не разбирам. Нищо не разбирам.
— Това ли е? — попита тя. — Ти си ми ментор и нямаш какво друго да ми кажеш?
— Намерих ти работа! Не знам какво още да направя. Може да излезем заедно и… Бог да ми е на помощ… да направим тройка или нещо такова. — Малко неща бяха по-ужасяващи от това, но се налагаше да взема мерки. Изражението на лицето на Тоуни говореше, че и тя изпитва подобни чувства.
— Не съм сигурна — каза тя. — Аз не правя такива неща.
Завъртях очи.
— След един век ще откриеш, че правиш всичко.
Тя отново издуха носа си.
— Ами… предпочитам да опитам сама, преди да се впусна в нещо такова. Дотогава… мислиш ли… би ли могла…
— Какво?
— Знаеш.
— Не, не знам. — От нея можех да очаквам всичко.
Тоуни преглътна.
— Да ме целунеш отново.
— Не! Казах ти, че няма да го правя повече.
— Но… но… толкова съм слаба…
Отново избухна в сълзи. И да, енергията й наистина беше малко. Много малко. До утре сутринта имаше опасност отново да загуби формата си. Мамка му. Това не беше истина. Имах чувството, че някой ме разиграва, но защо и как? Наистина ли Нифон вярваше, че целият този фарс си заслужава, само и само за да ме подразни? Мамка му.
— Това е за последен път — изръмжах аз.
Тя спря насред риданието.
— Наистина ли?
Въздъхнах.
— Ела тук.
Със страх я целунах отново. Опасенията ми бяха не защото пак я целувах, а защото осъзнах, че аз самата съм с опасно ниски енергийни нива. Аз трябваше да си набавя нова енергия до сутринта. А ако го направех, създанието от сънищата ми щеше да се върне…
Получила нов прилив на живот, Тоуни успя да се трансформира и да оправи раздърпания си външен вид.
— Благодаря ти, Джорджина. Ти си върхът! — тръгна да ме прегръща, но аз се дръпнах.
— Върви и спи с някого, ясно?
Дъг пъхна глава в стаята точно тогава, за да ме моли за помощ. Слава богу, очевидно не ме беше чул. Той ококори очи, когато видя Тоуни. Подбутнах я да си ходи и й напомних да не забравя разговора ни.
— Свободна ли е? — попита той, докато я гледаше как си тръгва. Коженият й панталон се беше вдигнал нагоре.
— Да — отвърнах. — Абсолютно, но има високи изисквания.
Приключих с прегледа на книжарницата и отидох да свърша другите си задачи. Когато най-накрая пристигнах у Сет, го намерих изтегнат в цял ръст на дивана с включен компютър. Той седна и затвори лаптопа, когато влязох.
— Здравей, Тетида — каза той.
— Здрасти — поздравих го и аз.
Седнах до него и двамата замълчахме, докато се гледахме. Атмосферата не беше напрегната, но и не кипяхме от любов един към друг. И двамата мислехме. Преценявахме се. Той протегна ръка към V-образното деколте на блузата ми и аз потръпнах. Почувствах как пръстите му погалиха кожата ми там, където пръстенът му висеше на верижката. Той го издърпа и прокара ръка по делфина.
— Носиш го на верижка, а? Да не сме в гимназията?
— Може и да сме — рекох. — Дори още не сме стигнали до втора база.
Той се усмихна, пусна пръстена и премести пръсти върху бузата ми.
— Напротив, стигнахме — въздъхна той. — Напоследък май доста се караме.
— Да. — Потънах назад в мекия диван. — Вече дори не се караме за секса.
— Забелязах. Само за скучни неща.
— За скучни неща?
Той сви рамене.
— Сещаш се. За обичайните за една връзка проблеми. Че рядко сме заедно. За доверието. За откровеността. Любовта не е само борба със силите на вселената, които се опитват да ни разделят.
Изключение прави, помислих си аз, разликата в дължината на един смъртен и един безсмъртен живот. Не знам защо напоследък все се тревожех колко дълго ще живее Сет. Можех да разбера усложненията на интелектуално ниво, когато започнах да излизам с него, но до скоро нямах други вътрешни колебания. Стрелбата по Сет още повече влоши нещата. Като стана въпрос…
— Така и не ти благодарих — започнах аз.
— За какво?
— Че рискува живота си за мен.
— Но ти не можеш да…
— Да, да. Вече установихме това поне стотина пъти. Като се абстрахираме от основателните причини, по-скоро от липсата на такава, за действията ти, беше сладко, и смело, и… и ти благодаря.