— За да ми гледаш на ръка? Мислех, че това са глупости.
— Невинаги.
Чаках да каже още нещо, но той замълча. Сивите му очи бяха сериозни и замислени, когато срещнаха моите. Нещо в тях ме застави, макар и много неохотно, да трансформирам ръцете си такива, каквито бяха по рождение. Не бях носила истинското си тяло, откакто бях станала сукуба, и тази малка промяна ми се стори чудовищна. Мразех тази си форма. Макар и рождените ми ръце да не бяха огромни, бяха големи за пропорциите на дребната ми фигура и ми се сториха странни и неподходящи.
Данте хвана ръцете ми и започна да мести поглед от едната към другата длан. След само няколко секунди изсумтя и ги пусна.
— Изненада, изненада.
Трансформирах ги в обичайната им форма.
— Какво? — попитах.
— С дясната ли си служиш?
— Да.
Той посочи към лявата ръка.
— Тези линии показват вродените ти качества — наследствените ти умения. Дясната е ръката, която разкрива колко ще израснеш и дали ще промениш вродените си заложби. Природа и възпитание.
— И?
— Линиите на двете ти ръце са еднакви. Линията на сърцето е в горната част на дланта, което значи, че си емоционална и страстна. И тук никакви изненади. Но линията е раздробена на милиони парченца. Накъсана и начупена. — Той докосна лявата ми ръка. — Родена си да страдаш. — Докосна дясната ми ръка. — И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.
— Ако съм родена да страдам, каква е връзката с ученето и промяната? Това не е ли предопределено? — Не ми хареса неодобрителната нотка в гласа му, сякаш бях виновна, че дланите ми са такива.
— Не започвай — каза той. — Не съм философ и не искам да влизам в спор какво е предопределено и какво можеш да промениш с волята си. А и гледането на ръка е пълна глупост.
— Да — казах сухо. — И аз така знам.
За моя изненада Данте ме прегърна и ме придърпа по-близо в нещо като прегръдка.
— Внимавай, сукубо. Забъркала си се в много опасни неща. На всички фронтове. И аз не искам да страдаш.
Не се дръпнах и отпуснах глава на гърдите му.
— Кога стана толкова мил? Още ли се опитваш да ме вкараш в леглото си?
— Винаги ще се опитвам да те вкарам в леглото си — и той ме целуна по челото, по носа и после по устните. — Но те харесвам. Просто внимавай.
След това се прибрах с колата вкъщи, малко изненадана от необичайното държание на Данте. Мислех си за него и пристигнах в Куин Ан, без да усетя. Нито Винсент, нито ангелите бяха в апартамента ми и реших да отскоча до книжарницата. Днес имах почивен ден, но знаех, че работата е много и все можех да помогна с нещо. Трябваше да се разсея.
Точно преди да затворим, Сет се обади на мобилния ми и попита дали мога да го взема от къщата на брат му. С Тери били на кино. Тъй като обаче Сет беше оставил колата си в Куин Ан, а Тери го беше взел от тях, сега някой трябваше да го върне. Довърших каквото бях започнала в офиса и си тръгнах.
Когато пристигнах, Тери и Андрея ме посрещнаха топло и ми напомниха отново за коледната вечеря, макар да бях обещала да отида преди много време. Те гледаха на връзката ни със Сет като на нетрайно и крехко нещо (каквото си и беше) и се чувстваха задължени да направят каквото могат, за да я запазят. Както винаги, момичетата много ми се зарадваха и ме затрупаха с въпроси и приказки.
Всички, с изключение на Кайла. Очевидно й бяха разрешили да остане до късно. Всъщност мълчанието й не беше изненадващо. С изключение на неочаквания ни разговор онази вечер, тя почти никога не говореше. Обикновено обаче идваше заедно с другите момичета да ме поздрави. Тази вечер тя остана на дивана и ме наблюдаваше сериозно. Когато Сет стана да си ходи, се откъснах от момичетата и отидох при Кайла.
— Здрасти — казах и седнах до нея. — Как…?
Не я бях докоснала, но Кайла се дръпна от мен, сякаш я опарих. Тръгна назад, смъкна се от дивана и изчезна от стаята. Чухме малките й крачета по стълбите, докато бягаше към стаята си.
Изненадано погледнах другите.
— Какво направих?
— Нямам представа — каза озадачена Андрея. — Беше добре цяла вечер.
— Нещо я е прихванало — каза Тери. — С децата никога не се знае. Особено с момичетата. — Той разбърка косата на Кендъл и тя изпищя.
Всички бързо забравиха за Кайла и продължиха да се сбогуват със Сет и мен. Аз обаче им отговарях с половин уста. Кайла винаги се радваше да ме види, а последния път ми засвидетелства специално доверие. Този вечер ме беше погледнала с ужас. Защо? Просто не беше в настроение? Или у мен имаше нещо на някакво друго ниво, което не можех да забележа?