Точно преди да тръгнем, попитах дали мога да кажа на Кайла довиждане и да поговоря с нея. Качих се горе и я открих свита на кълбо в ъгъла на леглото, стиснала еднорога. Очите й се разшириха от ужас, когато ме видя, и аз спрях до вратата.
— Здрасти — казах. — Добре ли си?
Тя не отговори, само ококори още повече очи.
— Няма да идвам по-близо. Обещавам. Но, моля те… кажи ми. Какво виждаш? Защо се страхуваш от мен?
За миг реших, че няма да ми отговори. После, най-накрая, тя промълви толкова тихо, че едва я чух.
— Ти си лоша — прошепна тя. — Защо си толкова лоша?
Не това очаквах. Мислех, че ще ми каже, че нещо зловещо виси над главата ми. Нещо в думите на Кайла накара стомаха ми да се свие. Знаех, че съм лоша, това беше част от значението на „слуга на Ада“. Живеех ден за ден с неизменното задължение да съблазнявам и покварявам мъже. Някак си обаче, когато малката каза, че съм „лоша“, това ми се стори най-жестоката и скверна обида. Без да й кажа каквото и да е друго, тръгнах надолу по стълбите.
Докато карах Сет към къщи, му разказах последните новини за ангелите и липсата, на какъвто и да е напредък.
— Някакво създание те преследва, а ти си решила да отидеш на работа? — прозвуча едновременно развеселен и ядосан. — Можеше да дойдеш на кино с мен.
— О! — Почувствах се глупаво. — Не исках да прекъсвам братската ви среща.
— И — добави той — си забравила.
— Теб никога не те забравям — отсякох, — но нещо се разсеях.
— Странно как това извинение не минава, когато ролите ни са разменени…
Отново нямаше никого, когато влязохме в апартамента ми. Оставих палтото си и талисмана на Данте в спалнята и отидох да седна на дивана при Сет.
— Мразя да чакам — казах му. — Защо все така се случва? В живота ми настъпва някаква голяма свръхестествена криза, а аз трябва да стоя мирно и да се чувствам безполезна. Винаги завися от някого другиго.
— Не е вярно — каза той, преплитайки пръсти с моите. — Ти си прекрасна и способна, но не можеш да правиш всичко.
— Иска ми се да можех да правя и друго, освен да се трансформирам и да изглеждам добре. Иска ми се да можех… не знам. Да изстрелвам лазерни лъчи от пръстите си или нещо такова.
— Това би ли спряло Никта?
— Не, но щеше да е много яко.
— Аз пък винаги съм искал да владея студа.
— Леда?
— Да. — Сет театрално махна към масата за кафе — ако ще говорим за сили на супергерой. Ако владеех студа, можех да махна с ръка и изведнъж цялото това щеше да се покрие с лед.
— Не със студ?
— Същото е.
— И как владеенето на студа или леда щеше да помогне в борбата с престъпността?
— Е, не знам как точно. Но би било страхотно.
Засмях се и се сгуших до Сет, вече поуспокоена. Така вече можех да чакам.
— Гладен ли си? — попитах. — Ясмин и Винсент си играха на „Велики готвачи“ в апартамента ми.
Отидохме в кухнята и открихме, че е заредена с повече храна, отколкото съм имала, откакто се нанесох. Отвих една чиния — вътре имаше парчета прясно опечен сладкиш с маслено тесто. Сет посочи хладилника.
— Ако вътре има ягоди, значи Бог съществува.
Отворих вратата и надникнах.
— Приготви се за религиозно изживяване — казах му и извадих купа с нарязани и посипани със захар ягоди. С другата ръка извадих голяма купа, покрита с фолио. — И домашна бита сметана.
— Алелуя! — каза той.
Отрупахме чиниите с парчета сладкиш и ягоди и изведнъж съществата от сънищата ми се сториха откровено смешни. Махнах фолиото от битата сметана и Сет бързо пъхна пръст в купата.
— Дивак — скарах му се аз.
— Божествено — отвърна ми той и облиза сметаната.
Пъхна отново пръст в купата и ми предложи да го оближа.
Наведох се и прокарах език по върха му. Сладост изпълни устата ми.
— Ммм — казах, затваряйки очи.
— Ммм — каза Сет.
Отворих очи.
— За сметаната ли говориш?
— Не точно.
— За това ли говориш?
Все още имаше сметана по пръста му. Аз го поех в уста и го засмуках нежно, обирайки остатъците от сметана и погалвайки кожата му с език. Когато приключих, той изпусна въздуха си.