Същата тази част ме беше спряла да не тръгна след Андрю онзи ден в градината, след като се скарахме за Черната Смърт. Бях го оставила да си отиде, да се махне от пътя ми и после го избягвах. Когато чумата най-накрая дойде в нашия град, епископът беше един от първите, които избягаха. Аз заминах с него и домакинството му. Също като в „Маската на червената смърт“, нямаше къде да се скрием от болестта. Все пак някои места бяха по-безопасни от други и епископът се погрижи да отидем на такова място. Той оцеля.
Месеците минаваха и до нас постепенно стигнаха разкази и слухове за града, в който бяхме живели. Дотогава вече ми беше писнало от Джефри и бях решила, че е време да продължа. Бях получила разрешение от архидемона ми да бъда прехвърлена във Флоренция. Една нощ се измъкнах от къщата на Джефри и поех на дълъг път. Старият ми град ми беше по път и седмица по-късно минах през него.
Град, през който е минала чумата, не изглеждаше така, както съвременните хора си го представяха. По улиците нямаше купчини тела или нещо такова. Невинаги. Все пак Европа беше преживяла Черната Смърт и цивилизацията съществуваше и в най-тежките моменти. Земеделието вървеше, още се строяха къщи, още се раждаха бебета.
Градът обаче ми се стори по-тих и по-меланхоличен, отколкото когато живях там. Андрю не беше в църквата, когато отидох, и старецът, който се грижеше за земята, ми каза, че отишъл да помага на енориашите в един от по-бедните квартали.
Намерих го там, в дома на един пивовар. Пивоварът имаше голямо семейство (осем деца) и живееше с двамата си братя. Къщата беше малка, претъпкана и мръсна. Всички бяха болни, с изключение на жената на пивовара, която уморено се опитваше да помогне на Андрю в грижите за семейството й.
— Сесили? — попита той учудено, когато ме видя. Беше коленичил до едно момче тийнейджър. Нещо вътре в гърдите ми разцъфна от радост и облекчение. Андрю беше жив. Беше останал, беше се борил с болестта и беше победил.
Приближих се до него и коленичих. Жената даваше вода на малко момиче и ме погледна неспокойно. Дрехите ми не бяха копринени, но личеше, че принадлежа на друга прослойка и тя не знаеше как да се държи с мен.
— Ти си жив — въздъхнах. — Толкова се притеснявах. Притеснявах се, че повече няма да те видя.
Той се усмихна с онази негова нежна усмивка и аз забелязах новите бръчки около очите му.
— Бог не е искал още да ни разделя — каза той.
Погледнах момчето. Бях решила, че Андрю го храни или нещо такова, но тогава осъзнах, че му дава последно причастие. Момчето беше без риза и можех да видя по врата и мишниците му прословутите черни гнойни подутини, от които чумата беше получила името си. Чумата обикновено постигаше своето за около седмица, но от изпитият му вид човек би си помислил, че е на смъртно легло от години. Очите му трескаво блестяха и не знаех дали изобщо забеляза присъствието ми.
В гърлото ми се надигна жлъч и отклоних поглед. Изправих се и казах на Андрю:
— Ще те оставя… ще те оставя да довършиш и ще изчакам отвън. — Излязох от къщата навън, където беше топло и нищо не умираше.
Малко по-късно Андрю ме намери. Не попитах дали момчето още е живо. Вместо това казах:
— Колко от болните оживяват? От онези, при които си бил, и за които си рискувал живота си. Колко от тях са оживели?
Той сви рамене.
— Три четвърти. Понякога половината, ако са много млади или много стари.
— Половината — повторих равно. — Това не е много хубаво.
— Ако и един човек оцелее, благодарение на мен, би било много хубаво.
Погледнах увереното му спокойно лице и въздъхнах.
— Ти си адски непоправим.
Той се усмихна. Аз пак въздъхнах.
— С какво мога да помогна?
Усмивката му изчезна.
— Не се шегувай, Сесили.
— Не се шегувам. Кажи ми какво да правя.
И така се озовах в ролята на медицинска сестра в малък град в провинцията на Англия. Честно казано човек нямаше какво да направи, за да победи чумата. Само най-общите неща — да поддържаме хигиената на болните и да им даваме храна и вода, колкото можеха да поемат. Останалото зависеше от имунната им система и (ако можеше да се вярва на Андрю) божията воля. Когато пациентите ми преминаваха точката, от която нямаше връщане назад, обикновено спирах да помагам. Не можех да ги гледам и ги оставях на Андрю и молитвите му.