— Е… знам, че той не е… добър човек. Той и един друг приятел го намекнаха. Но… не разбирам. Мислех, че преувеличават.
— Има лошо и лошо — каза Винсент. — А това е лошо. Това нещо е репелент, нали? Да държиш настрана Никта ли ти го даде?
— Да, но не беше сигурен, че върши работа…
— О, върши работа. Би задържало всеки и всичко на разстояние. Да направи такова нещо… Боже, Джорджина. Това е невероятно, иска се изключително голяма сила. Много малко хора са родени с такава сила. Той определено не е сред тях. Това е открадната сила.
— Всеки краде — отбелязах сухо. — Аз, Никта…
Очите на Винсент останаха непоколебими.
— Ти и тя я изсмуквате от хората. Тази е изтръгната от някого. Както се изтръгва сърцето от гърдите на човек.
— Но какво… — опулих очи. — Искаш да кажеш, че Данте е убил някого, за да направи това?
— Конкретно за това ли? Може би. Но той трябва вече да притежава изключителни сили, освен силите, които е вложил тук, само за да се опита да направи такова нещо. А ако има такива огромни сили, значи, че в някакъв момент от живота си трябва да е направил нещо наистина лошо.
— Като… да е убил някого?
— Повече от това. Специално убийство, жертвоприношение. Знаеш каква сила можеш да придобиеш така.
Абсолютно. Аз бях сукуба и не можех да спра да крада души, но се опитвах да опазя ръцете си чисти от други скверни дела. Все пак няма как да работиш за Ада и да не познаваш всички злини и как да ги извършиш.
— И — продължи Винсент — знаеш, че колкото по-силен е ударът, толкова по-силно е значението на жертвеното убийство…
— Да. Толкова по-голяма е силата. — Кожата на врата ми настръхна, когато започнах да разбирам накъде бие Винсент.
— Каквото и да е направил, за да получи тази сила, то не е било случайно, чисто убийство. Имало е значение за него. И е било ужасно. Трябвало е да жертва и нещо от себе си, да загуби част от човешката си същност, за да я получи.
Втренчих се в лошата топка. Не можех да усетя това, което Винсент усещаше, но сега и аз бяха отвратена и се чувствах неспокойна в присъствието й. И изведнъж… изведнъж отвращението на Кайла вече не ми се струваше толкова странно. Талисманът беше в чантата ми, когато я видях. Тя каза, че аз съм „лоша“, защото може би съм била обвита в силата на талисмана. Какво беше направил Данте? Какво беше извършил саркастичният, лаконичен Данте, за да се сдобие с такава сила — и Винсент, и Хю бяха казали, че иначе е невъзможно да се направи такъв вид талисман. Каквото и да беше, Ерик го мразеше именно заради това.
Потръпнах.
— Можеш ли да го унищожиш?
Винсент кимна.
— Искаш ли?
Една малка част от мен не беше забравила, че щеше да отблъсне Никта. Нямаше обаче да я накара да изчезне, а трябваше да я примамим да се върне, ако искахме да я спрем. Преглътнах и кимнах.
— Да, направи го.
Отне само няколко секунди. Зелена светлина обви лошата сфера и после в ръката на Винсент не остана нищо. Не почувствах промяна в силата или каквото и да е, но нефилимът изглеждаше облекчен.
Издишах.
— Е, вече нищо не може да я спре, а?
— Да — каза той и потърка ръце. — Приготви се.
Глава 22
На другия ден Сет не беше в книжарницата, което възприех като лош знак. Обикновено беше пасивно агресивен, когато се карахме.
Докато работех, постоянно мислех за него и за ужасното ми избухване. Откакто бяхме заедно, бяхме имали много неловки разговори, но не и нещо такова. Не можех да разбера точно какво ме притесняваше (освен очевидното), но имах чувството, че това е повратен момент и че дълго време щеше да има влияние върху нас.
И разбира се, тревожех се и за Никта. Щях да си намеря жертва след работа; Винсент беше казал, че ангелите ще дойдат, докато спя и когато Никта се появи.
— Добре ли си?
Вдигнах поглед от купчината чекове, които подписвах в офиса. Мади беше с тясна черна пола и подбрана бяла блуза и изглеждаше супер невероятно. Беше си пуснала и косата.
— Леле — възкликнах. — Какъв е поводът?
— Няма повод — каза тя и сви рамене. — Сменям гардероба. — Вдигна крак и показа черни обувки със седемсантиметров ток.
— Свети боже! — казах. — Май не правиш нищо наполовина.
Тя сияеше и забелязах нещо у нея, което нямаше нищо общо с новите дрехи. В очите й имаше радост — щастие, което я караше да се чувства уверена и дори още по-лъчезарна. Беше ужасно различна от огорчената жена, която се беше появила на търга.