— На онзи, който ме изпрати при теб, когато избягах — сопна ми се тя. — На онзи, който те обеща на мен.
Нямах представа за какво говореше.
— Той те е… освободил?
Тя се огледа неспокойно зад себе си. Времето, което имаше, изтичаше.
— Не, ти ми беше обещана! Но аз мога да ти помогна. Да ти помогна да накажеш…
— Не — отсякох. Беше прекалено опасна. За каквото и лудо отмъщение да говореше, това, което причиняваше на смъртните, не си заслужаваше.
Отчаянието й нарасна. В крайна сметка ангелите щяха да си спомнят за нея, и двете го знаехме.
— Ще ти покажа края на съня! — извика тя. — Ще ти покажа мъжа! Мъжът от съня.
Сърцето ми спря.
— Той не е истински — прошепнах. — Всичко е било лъжа. Използвала си го, за да ме заблудиш.
— Не! Всичко, което показвам, е истина. Винаги е истина.
— Не може… не е възможно. — Преглътнах и усетих как сълзи изпълват очите ми. Исках да е истина. Повече от всичко. — Това не може да се случи.
Никта заудря с ръце невидимите стени на затвора си.
— Истина е! Това е бъдещето! Видях го. Докосни стените и ще ти покажа. Ще ти покажа мъжа от съня!
Исках. Исках да го видя. Трябваше да го видя. Мъжът от съня. Мъжът, който можеше да направи всичко това реално…
Протегнах ръка, сякаш контролирана от някаква външна сила. Очите на Никта се разшириха, нетърпеливи и гладни.
Изведнъж писък разцепи въздуха.
Не, беше повече от писък. Когато Ясмин унищожи Джоел, също имаше писъци. Това обаче беше нещо повече. Беше най-ужасният звук във вселената, явление отвъд звука. Също както очите ми не биха могли да възприемат формата на един ангел, така и ушите ми не можеха да разберат писъка напълно.
Дръпнах ръка от Никта и рязко погледнах ангелите. Ясмин още беше на колене, но беше обгърната от пламъци. Това обаче не беше обикновен огън. Напомни ми на светлината в истинската й форма — всички цветове и нито един. Картър и Уитни гледаха с неразгадаеми лица.
Винсент също гледаше. Беше направил няколко крачки към мен, отдръпвайки се от огъня. Изражението му беше хаос от емоции, нито една положителна. Все още не разбирах какво се случва с Ясмин, но знаех какво ще стане с него.
— Бягай — казах му тихо.
Лицето му беше бледо, почти колкото лицето на Никта. Сякаш беше остарял със сто години.
— Не мога… Не мога да я оставя…
— Трябва. Те ще те унищожат. Ако не те, то някой друг. Все някой в града трябва да е забелязал какво стана. Знаеш, че съм права.
Очите му още гледаха Ясмин. Аз обаче вече не можех да я различа. Сега цялата беше в пламъци — пламъци, които бяха станали черни.
— Върви! — извиках. — Тя това би искала. Тя го направи заради теб!
Винсент потръпна при тези думи и най-накрая ме погледна. Истинската сила на мъката му накара насъбралите се сълзи да се излеят по бузите ми.
— Върви. Моля те — примолих му се. Джоел беше унищожен. Може би и Ясмин щеше да бъде унищожена. Не можех да понеса повече смърт.
Той не каза нищо, но след няколко секунди стана невидим. Усетих аурата му да изчезва.
В другата част на стаята пламъците бяха започнали да избледняват. Ясмин бавно се появяваше, абсолютно непокътната. Изглеждаше същата, но нещо в аурата й се беше променило. Долових същата златна светлина, усещането за минзухари и тамян. Но имаше и още нещо. Вече не излъчваше остротата и кристалността на ангелска аура. Вместо това долових някакво димящо усещане, което обаче нямаше нищо общо с огъня.
Най-накрая всички пламъци изчезнаха, Ясмин все още беше на колене на пода. Секунди по-късно се появи друга аура. Аура, който познавах отлично. Джером стоеше в стаята — очевидно се беше завърнал от потайната си работа, която беше отишъл да свърши.
Той огледа всички лица и накрая се взря в мен.
— Исусе Христе! Какво си направила?
Не му обърнах внимание, не можех да откъсна поглед от Ясмин. Тя изглеждаше същата, но не съвсем. И все пак не беше…
И тя беше забелязала промяната. Протегна ръце пред себе си и ги заразглежда, сякаш досега не ги беше виждала. Ужас обзе чертите й.
— Не — изстена тя. — Не… — започна да хлипа отново.
Накрая Картър откъсна поглед от нея и срещна погледа на Джером.
— Това вече е твое, Шарон.
Джером кимна и пристъпи към Ясмин.
— Време е да вървим.
Тя погледна към него, лицето й блестеше от сълзи. Не каза нищо, но и не беше нужно. Изражението й казваше достатъчно. То молеше, умоляваше всичко това да не е истина, че може би (само може би) Джером ще го промени. Той поклати глава и докосна рамото й. Те изчезнаха.