В стаята беше тихо, неестествено тихо, почти тягостно. Гласът ми прозвуча странно и не на място.
— К-к-какво се случи? — попитах Картър. Забелязах, че Уитни плачеше.
— Ясмин падна — каза тихо той. — Тя вече е демон.
Глава 23
Не можех да остана в спалнята си след това, не и след като видях двама ангели да умират — единият физически, другият духовно. Трябваше да се махна оттам, от апартамента. Никой явно не забеляза и не му пукаше, че избягах. Никта беше хваната, имаха по-големи вселенски проблеми, отколкото една обезумяла сукуба.
Шофирах вече десет минути, когато осъзнах къде отивах. У Данте. Думите на Винсент за злия талисман изведнъж не ми се струваха важни. В момента имах нужда да говоря с някого за това, което бях видяла. Сет не би разбрал, а и още не бяхме уредили нещата между нас. Понякога ми беше трудно да говоря на сериозни теми с вампирите. Все още бях ядосана на Хю. Не исках да притеснявам Ерик, тъй като той още се възстановяваше. Само Данте ми беше останал.
Той отвори вратата на магазина, след като бях чукала поне пет минути. Рошавата коса и омачканите дрехи ми подсказаха, че отново го бях събудила. Изглеждаше ядосан, както винаги, когато влязох вътре.
— Не се ли получи? Казах ти… — той ме погледна по-отблизо. — Какво се е случило?
Довлачих се до един от столовете и се сринах на него с ръце на слепоочията си. Чувствах се като огледален образ на Ясмин. Отворих уста да кажа нещо, да обясня какво се е случило… но и дума не излезе от нея. Той коленичи до мен.
— Сукубо, плашиш ме. Какво се е случило?
Втренчих се невиждащо в него за няколко секунди преди да успея да фокусирам лицето му.
— Тя падна.
— А? Никта?
— Не… Ясмин.
— Кой?
Очите ми се разфокусираха отново, когато си спомних черния пламък. Ужасния звук. Премигнах и се опитах да се отърся от спомена и да насоча вниманието си към Данте.
— Тя е ангел. Беше ангел. Може би още е. Не знам. Мамка му, не знам. Не знам какво е.
Той се протегна, хвана ме за ръцете и ме разтърси леко, за да привлече вниманието ми.
— Виж, съвсем се обърках. Каква връзка има падането на ангел с Никта? Ако изобщо има връзка. Успокой се и започни от началото. Поеми си дъх. — Поех си. — Още веднъж. — Направих го. — Сега разказвай.
И аз му разказах.
Отначало беше трудно и няколко пъти започвах отначало. Накрая обаче успях да му обясня за ангелите. Историята бавно се изля от устните ми, разказах му всичко, което се беше случило: залавянето на Никта, смъртта на Джоел и падането на Ясмин.
Той продължи да държи ръцете ми, докато не приключих и по-късно осъзнах, че се е опитвал да ме успокои. Аз треперех. Няколко минути никой не каза нищо, просто седяхме. Накрая той издиша и поклати глава.
— Мамка му, сукубо, това е прекалено за една нощ. Дори и за теб. — Той докосна брадичката ми с ръка и вдигна лицето ми. — Ти обаче знаеш, че ангелите падат. Знаеш, че все още падат. Постоянно.
— Но не и пред мен — прошепнах. — През цялото време…
Не познавах някой, който е бил ангел и после да е станал демон. Всички демони, които познавах… е, винаги са си били демони. Не ги бях познавала като ангели.
— Винаги има първи път.
Срещнах погледа му.
— Но аз я харесвах.
Очаквах да каже нещо като: „Лошите неща се случват на добри хора“, но вместо това той поклати глава.
— Съжалявам.
Преглътнах сълзите си (бях плакала достатъчно тази вечер), наведох се напред и облегнах глава на гърдите му както онази вечер. Той прокара ръка по косата ми и ме залюля.
— Тогава има ли надежда? — попитах. — След като и ангелите падат, за нас, останалите, има ли надежда?
— Няма — отговори той. — Трябва сами да се оправяме. И трябва да изберем това, което ще е най-добро за оцеляването ни. Ако приятелката ти ангел беше мислила така, нямаше да падне.
— Но това е проблемът… ангелите не мислят за себе си, нали? Те са безкористни.
— Може би — каза той несигурно. — Оставила е нещата да стигнат твърде далеч с онзи нефилим… Това не е много безкористно. И двамата са прецакани, а ние имаме още един член в клуба.