Джордж Байрон
Сънят1
I
Животът ни е двойствен — свой свят има
сънят, разделящ двете тъжни имена —
живот и смърт; свой свят сънят
си има — царство на реалност странна.
В развоя си съдържа той дихания,
сълзи и мъки, радостни отсенки.
Засенчва будните ни мисли той
и облекчава будните дела.
Разделя същността ни, става част
от нас самите и от нашто време.
Той сякаш е херолд на вечността:
минава като древен дух, говори
За бъдното като Сибила, власт
над мъката и радостта ни има.
Той прави ни каквото иска сам,
с видения прелитащи ни плаши,
със сенки — те къде отлитат всъщност?
Какво е минало? Какво са сенките?
Умът ли ги твори? Нали умът
материя умее да създава,
планети нови с по-блестящ живот
и да даде дихание и форми,
които биха надживели нас.
Аз срещнах — може би насън — видение,
За него да разкажа бил желал,
че дреме мисъл там, от низ години,
и сбира цял живот в единствен час.
II
Две същества, в цвета на младостта,
видях на хълм прекрасен, полегат
и зеленеещ, който сякаш бе
последен връх от низ от върхове.
Но нямаше в полите му море,
а жив пейзаж с вълните на гори,
на ниви и човешки домове,
разпръснати тук-там, с дим синкав, който
от покривите селски се издига;
бе тоя хълм със странна диадема
от равни, подредени в кръг дървета —
не от природата, а от човека.
Стояха там девойка и младеж
и гледаха — тя всичко, като нея
красиво; а младежът в нея само
бе взрян — така прекрасна беше тя.
Две същества — различни в младостта.
Пред прага на самата нежна зрелост
тя бе като луна на хоризонта.
По-млад, младежът имаше сърце
по-възрастно от своите години.
За него нямаше по-скъп човек
в света: веднъж погледнал я с очи,
не можеше да я отмине вече.
За него въздух бе и същност тя —
гласа му, без да й говори, той
трепереше от всяка нейна дума.
Той с погледа й гледаше сега —
чрез нея всичко ставаше красиво.
За него тя живота бе, море —
да влее там реката си от мисли.
А при едничък неин звук и допир
бушува му кръвта. Менят цвета си
страните му — сърцето му не знае
причината на своята агония.
Но не споделя чувствата му тя.
Не него с поглед дири. Че за нея
той като същи брат е — нищо друго.
Без брат тя беше, а с туй име днес
приятелството беше я дарило.
Тя бе издънка сетня и самотна
на род прославен някога — със име, —
туй му харесваше и не — защо?
Той отговор във времето откри,
когато друг обикна тя. Сега
стои на тоя хълм и друг очаква.
Загледана далеч — препуска ли,
долита ли любимият очакван.
III
Духът на моя сън се промени.
Видях пред мен изправен древен дом
и пред стените му стоеше кон
със чул покрит, а в параклиса стар
съзрях познатия младеж. Бе сам
и бледен крачеше насам-нататък.
В миг седна той, перо взе и написа
слова, които не разбрах. Глава
наведе, на ръцете се облегна,
разтърсван от конвулсии. След туй
се вдигна и с ръце и зъби скъса
той листа, но сълзица не проля.
След малко той притихна. На челото
покой се възцари. Тогава влезе
усмихната любимата при него.
Спокойна бе, а знаеше добре
как силно я обича той. Разбра
тя бързо, че сърцето му горещо
от сянката и беше потъмняло.
Видя го тъй нещастен. Но не всичко
съзря. Той стана и с жест леден, мъртъв
взе нейната ръка. Неясни мисли
лицето му осениха За миг.
Ръката й отпусна и излезе
той с бавни стъпки, без да каже сбогом —
усмихнати се разделиха те.
През тежките врати старинни той
премина и по своя път препусна.
И древния праг вече не прекрачи.
IV
Духът на моя сън се промени.
Младежът беше станал мъж. В пустини
на огнена страна бе вдигнал дом.
Духът му пиеше лъчите; той
от здрачни образи бе обкръжен.
Самият някак странно променен.
По суша и море бе станал скитник.
И ето цели редове картини
се втурнаха към мен като вълни —
и той бе в тях. В последната лежеше
и си почиваше от знойно пладне
във сянката на рухнали стени,
отдавна надживели имената
на своите строители. До него
пасяха няколко камили, а
до близката чешма коне стояха.
Човек в широка дреха зорко бдеше,
докато неговото племе спеше
под балдахина на небето синьо —
тъй чисто и безоблачно-прекрасно,
че бога би могъл да видиш в него.
V
Духът на моя сън се промени.
Любимата съпруга бе на мъж,
в чиято обич огън слаб пламтеше.
Далеч от него — в родния си дом
живее сред растяща челяд тя —
деца на Красотата. Ала виж,
по нейното лице цъфти скръбта
и сянката на вътрешни борби,
и скланя неспокойно тя очите.
От непроронени сълзи тежат
клепачите — каква ли мъка крие?
Тя притежава всичко, що обича.
А няма го, не я смущава вече
с желания и с любовта си оня,
така горещо влюбен в нея.
Защо скърби тогава тя? Нали
не го обича и не му показа
да е обичан, и не той руши
ума й — а на миналото призракът.
вернуться
1
Стихотворението е написано през юли 1816 г. във вила Диодати, Италия, и принадлежи към много благодатен период в творчеството на Байрон. Излиза заедно с поемата „Шильонският затворник“. Както в повечето творби на поета, тук също поетическата измислица се преплита с автобиографични елементи /например любовта на младия Байрон към Мери Чауърт, стр. II, женитбата му с Анабела Милбанк, стр. VI и пр.1. „Сънят“ е експериментално произведение, недотам типично за Байрон, в което се долавя влиянието на Русо, немските романтици, Уърдсуърт, както и виденията на старозаветните пророци. Бел. ред.
~ 1 ~