— Нямам търпение да ви покажа последното си изобретение. Нарекох го „Сирената“. Пее на рибите като сирена на моряците. И неизменно ги кара да се покажат. — Спря за момент, за да прегърне сърдечно двамата си домакини. — Със сигурност ще поискате поне три такива.
Ухилен като глупак, той отвори проядения от молци чувал и извади нещо, което наподобяваше пронизана с дълъг, извит рог гайда. Още по-любопитен вид на творението му придаваше тапата, която се поклащаше на верижка от онова, което трябва да е ручилото.
Като размахваше гордо своето произведение пред тях и местеше диво воднистосиньото си дясно око ту към единия, ту към другия, а лявото око с паднал клепач гледаше в противоположната посока, той попита:
— Е, какво ще кажете? Дяволски впечатляващо, а?
— Ъъъ… как работи? — попита маркизът.
Това, както и всички останали изобретения на приятеля му, го бе поразило.
— Ами, питай, питай — закима бурно Бръмбли, в резултат на което лявото око се вторачи във върха на носа му. Гледката беше смущаваща. Усмихна се широко, като разкри забележително хубави зъби, и заобяснява: — Първо надуваш тук. — Пъхна гайдуницата в устата си и започна да духа. Когато мехът се наду, я извади от устата си и я запуши с тапата. С вид на човек, който ще се разкиска всеки момент като ученичка, попита: — Готови ли сте?
Щом кимнаха, той притисна меха.
— Ах! — Дясното му око се насочи към небето в екстаз, докато лявото съзерцаваше домакините. — Ангелска песен, какво ще кажете?
Маркизът погледна развеселено сина си.
— Впечатляващо — промърмори. — Не си ли съгласен, Колин?
— Наистина впечатляващо — съгласи се Никълъс, който всеки момент щеше да се задуши от потискания смях.
Виконтът се ухили, очевидно доволен и от себе си и от тяхната реакция.
— Разбира се, този край — потупа месинговия рог, — се пъха във водата, за да вика рибата. Вие, да речем, от години ходите да ловите риба на потока в Хоксбъри. Какво ще кажете да вземем Сирена и да я изпробваме върху девънширската риба?
Маркизът се изкашля.
— Бръмбли, не забравяш ли нещо?
Той смръщи за момент замислено лице и след това отново се ухили.
— Боже! Такъмите ми. Бих могъл и аз да хвана нещо.
Графът и баща му се спогледаха.
— Ъъ… не, Бръмбли. Говорех за дъщеря ти. Нали не си забравил да доведеш Минерва?
Изражението на маркиза показваше, че има своите съмнения.
— Минерва? — За момент като че ли се обърка, но почти веднага се плесна по бедрото. — О, да. Разбира се. Моята Мейфлай5.
— Мейфлай?
Никълъс не смееше да погледне към баща си; страхуваше се, че сега вече и двамата няма да издържат и ще избухнат в смях. Само Бръмбли можеше да нарече дъщеря си на името на изкуственото насекомо, използвано от рибарите като примамка.
— Той нарича Минерва Мейфлай, защото… защо не му обясниш сам, Бръмбли?
— Какво? — Погледът на виконта, поне на дясното му око, се местеше от каретата към домакините. — О, да. Мейфлай. Нарекох я така, защото правех изкуствени мухи от косичките й, когато беше бебе. Експеримент, нали разбирате? Бях любопитен да разбера дали рибата налита повече на човешки косъм, отколкото на животински.
— И какъв се оказа резултатът?
Линдхърст погледна към каретата с надеждата да зърне момичето със странния прякор. Тя му се стори празна. Хмм. Може би виконтът я бе изгубил някъде по пътя.
— Рибата буквално се хвърляше на куката. Използвах косата й, докато стана на три годинки. По това време очевидно се промени, тъй като рибата престана да лакомее по нея. — Изсмя се и потупа младия мъж по рамото. — Може би двамата с Мейфлай ще направите бебе с косички, които стават за изкуствени мухи, а?
Това вече бе смущаваща перспектива и Никълъс нямаше желание да размишлява върху нея. Изкашля се смутено и смени темата, като попита:
— Сигурен ли си, че не си оставил дъщеря си в някой хан, в който сте сменяли конете? Не я виждам в каретата.
Бръмбли очевидно се замисли над тази вероятност, след което се обърна към каретата и изрева:
— Мейфлай? Там ли си, момиче? — Секунда по-късно на прозорчето се появи глава с дантелено боне. Виконтът махна с ръка. — Е, ела тогава, момичето ми.
Линдхърст, както винаги безупречен в обноските си, заслиза по стълбите пред главния вход, за да посрещне гостенката, и спря на последното стъпало, за да изчака някой лакей да отвори вратата. В този момент главата й изчезна отново вътре.
Той изчака няколко секунди, без да смее да размишлява върху това, което би могла да прави, намръщи се и се огледа. Наоколо нямаше никой друг, освен стария Хенри, който или бе оглушал или се бе вкаменил от изненада. Очевидно семейство Мейхю или нямаше лакей, или пък те бяха изпопадали от каретата по време на лудото каране на Бръмбли.