На ъгъла на ул. „Сердика“, там гдето доскоро беше Генералната банка, имаше градина-бирария, в която свиреше сръбският оркестър на Вулето. Надолу нямаше нищо интересно чак до хотел „Руски цар“, близо до Тетевенска улица. Тук движението завършваше до хотела и до зимната пързалка, която се намираше до хотела.
След „Панах“ по улица „Сердика“ беше старата златарска чаршия и Хаджимановият хан, който в турско време е бил център за срещи на търговците. Зад Хаджимановия хан имаше малки сокачета, които диагонално пресичаха кварталите и излизаха на днешните улици Веслец и Бачо Киро. Там имаше специални заведения под фирмите „Два сокола“. „Два бели гълъба“. „Двоумение“. „Ориент“ и други. Те бяха отворени денонощно. По тези улици целомъдрените софиянци не минаваха или най-малко не признаваха да са минавали. Тези заведения общината измести към ж.п. линия, но дълги години софиянци отказваха да живеят със семействата си в тези квартали.
Да тръгнем по ул. „Леге“. На ъгъла, гдето доскоро беше парфюмерията „Хай Лайф“, беше манифактурният магазин на Илия Сакаров, баща на покойния д-р Сакаров, до него в едно дюкянче беше банката на известния Ешкенази (Кьосето), а след него — габровският търговец на шаеци Манев. Следваше стъкларският магазин на Йосиф Гершон и деликатесният магазин „Копривщица“ на Христо Рашков. В задната част на магазина се сервираха аперитиви пред една маса, изпълнена с мезета. На обед ще намерите група мераклии на мохабет. Каква обстановка! На една дълга маса с етажерка са наредени в дълги чинии: шмеркезе16, щука, хайвер, тарама, аншоа, потънала в зехтин (не олио!), кулируди17, лакерди, нарязана пастърма, резенчета от кашкавал, а в страни лежи унгарски салам — 35 сантиметра дебелина в диаметър и цял обвит в станиол. Над главите ни висят накачени копривщенски луканки, шуменска марка „Глиган“, сливенска бел-пастърма, обикновена козя пастърма за препичане и на края сурови свински наденици, които купувахме на метър.
В тънки кристални чашки момчетата на бай Христо Рашков ни сервираха това, що „Душа ни сака“: троянска сливовица, препечена гроздова, хиоска мастика, амер пикон, бир, вермут, французки абсент, Евксиноградско бяло вино, станимашка малага, пазарджишко червено вино, или най-сетне Прошеково пиво. Когато влезнехме у бай Христо, хващахме се на лаф и не забелязвахме, че е станало вече 3 часа след обед. Но когато излизахме, лицата ни изразяваха пълно задоволствие. След „Копривщица“ следваше дрогерията „Надежда“, пак галантерийни магазини до ул. „Алабинска“, гдето чаршията завършваше с малките бараки на „Трите еврейчета“.
Там, гдето днес е хотел Империал, имаше едно старо паянтово едноетажно здание, в което се помещаваше шантанът „Орфеум Неапол“ на Михаил Чернаев.
От срещната страна на ул. „Леге“, след магазина на Митрошинов, ще отбележим ресторанта „Последен грош“, в който човек можеше да се нахрани богато с три гроша (60 стотинки), и фурната „Охрид“ и магазин „Охрид“, както и съществуващия днес магазин „Торино“. Магазин „Торино“ е основан през 1890 година от веселяка левантинец Перчело (по-късно той откри заведението „Алказар“ на бул. „Цар Освободител“, днес кафе „България“). Негов заместник беше Димитър Якса, когото наследи Такев, починал преди две години. В „Торино“ тогава се продаваше истински италиански вермут, чашата 15 стотинки с мезе залък хляб и аншоа. Две чашки с две мезета струваха значи 50 стотинки (а днес за 2 чашки и 2 мезета не биха ви разправили стотина лева, ако не и повече). До „Торино“ беше книжарница „Витоша“, а до нея ателието за долни дрехи на виенския майстор С. Полицер, който с усмивка, когато ви взема мярка, непременно ще ви запита: „От ляво или от дясно… си държите кесията?“ Полицер беше виенчанин, много весел и духовит, от чийто устни усмивката не липсваше никога. Той използуваше всеки случай, за да подхвърли една шега, която се разбира и тъй и тъй. Полицер имаше син, който свърши българската гимназия, стана адвокат и после изчезна от България. Днешната улица „Знеполе“ не съществуваше, тя беше задръстена от бараката — павилион на „Червен рак“, която опираше до музея. Него тогава превръщаха от Буюк-джамия в археологически музей, а пред него там, гдето е днес Народната банка, един дълбок трап от дълги години, изпълнен с дялани камъни и бараки, стоеше да грози центъра на столицата.
Понеже споменах за Буюк джамия, нека кажа, че преди да бъде предопределена тая джамия за археологически музей, тя приютяваше Държавната печатница. След като Държавната печатница се премести в своята специфична сграда на днешния площад Ал. Невски, софийската община отстъпи джамията за театър. Тази вест зарадва нашите бездомни актьори. Кредит беше отпуснат, материали бяха стоварени пред джамията, която щеше да се превърне в театър с ложи, сцена, стаи за гримиране, бюфет и пр. Актьорите вече репетираха в едно от крилата на джамията, когато неочаквано Министерският съвет отмени решението на общината и забрани джамията да бъде превърната в театър. Тогавашният кмет Даскалов отишъл при министър Стамболов да го моли от свое име и от името на актьорите да отмени постановлението на Министерския съвет, но Стамболов отговорил, че това той бил длъжен да направи не по своя воля, но и защото не искал да разваля приятелството си с турците. „Какво ще кажат в Цариград, ако видят, че ние превърнахме джамиите в карагьозчийници?“ били последните му думи.
16
Шмеркезе — „пастет от сирене“ от нем. Shmer „мас, лой“ и Kaese „сирене“. Преносът на ударението върху последната сричка — шмеркезѐ — ясно показва, че съзнанието за немския произход на думата е загубено. Навярно се преосмисля като турско-арабско или френско(?).