Артисти и технически персонал правеха свръхчовешки усилия, за да спестят средства и да получат пълен ефект. Спомням си за Георги Златарев, сподвижник на Иван Попов още от румелийския театър — той беше артист и декоратор. Какви усилия правеше, за да приготви от нищо нови декори за някоя нова пиеса? Той сам беше и декоратор и бояджия, и дърводелец и преносвач. Броил ли е някой колко пъти той е пребоядисвал дървената част на единствената гарнитура мека мебел от черна на бяла или червена и колко пъти той е опъвал разни други щофи с иглянки, за да направи гарнитурата непознаваема и да не омръзне на публиката? Този непосилен труд при лоши условия и студ се отрази върху неговото здраве. Едва върнал се от специализация в Берлин и Париж, той се сгромоляса и ето вече повече от 30 години, откак лежи болен от страшна болест.
С идването на Миларов като интендант на „Сълза и Смях“ работите на театъра тръгват малко по-добре. Режисурата на театъра минава последователно в опитните ръце на големите славянски артисти Мандрович, писателя Туцич и пак артиста Йосиф Шмаха. У нас дойдоха на гастрола артистите Фиян, Щроци и София Звонарова. Трупата „Сълза и Смях“ стана държавен Народен театър. Заговори се вече за постройка на специална сграда за театър.
В новите поемни условия за Класната лотария общината предвиди да се отделя ежегодно по известна сума за постройката на театър. Този „Фонд театър“ обаче не растеше с желаната бързина. Миларов поиска помощ от държавата. Определено беше мястото, на което ще се строи театърът и което се даваше от общината; плановете също бяха готови, но… тук се спираше всичко.
Най-сетне един ден видяхме работници, които почнаха да копаят основите на днешния театър. От него ден за всички артисти, актьорствующи и любители на драмата цел за разходка беше мястото, гдето се копаеха основите на театъра. Всеки минаваше, спираше се за малко да погледне колко е изкопано и се отправяше към арменското кафене, за да докладва. Когато двама се срещаха, ще си разменят вместо поздрав:
— Мина ли покрай театъра?
— Минах. Почнаха вече да хвърлят камъни в основите…
Постепенно основите надминаха височината на дървената ограда. Тогава артистите почнаха да броят редовете тухли. Ще влезе някой в Арменското кафене:
— Днес са вече на 23-ия ред тухли.
Между последните беше покойният артист Белю Белчев. Два дни преди да отлети разумът му, беше ме срещнал пред кафене Панах и, както слабо пелтечеше, каза ми сепнато:
— Прочетох ги. Днес са на 57-ия ред тухли, а защо от другата страна са само на 52-ия ред?
Напрежението у него беше голямо. Той не изтрая и полудя. Белю не можа да види новия театър… Погребахме го.
От кафенето решават: Хайде да идем към театъра, да видим догде са стигнали. При такава покана веднага трима-четирима се вдигат и закрачват. С часове те наблюдават италианците, които дялат камъните и капиталите за колонадата на парадния вход.
— „Ех, че работят полека пустите му италианци! Мързеливци!“ След тая бележка ще идат да се почерпят.
Старият театър „Основа“, отсетне склад на общината, на чието място днес се издига Народният театър
Издигането на никоя сграда не е следено с такъв жив интерес, майката не следи растежа на своето дете с такава любов, с каквато нашите артисти и театрали следяха издигането на Народния театър.
И понеже всяко начало има край, и растежът се привърши. Театърът биде открит тържествено на 3 януари 1907 г. според една специална програма, изработена от една комисия, състояща се от директора на протокола при министерството на външните работи Милчев, помощник-кмета Ганчев и интенданта на театъра Илия Миларов. Както във всяка народна работа, така и в тая дворецът се намеси по арогантен начин. Ставало дума театърът да носи името „Царски театър“, но тоя проект решително бил отхвърлен. Князът изпратил като ръководител на комисията своя началник на конюшните — щалмайстора19 Ешенбах. Още в началото комисията по настояване на княжеския пратеник е решила, че в това тържество не всеки гражданин може да отиде и че ще се допусне ограничен брой гражданство. Това решение отне народния характер на тържеството. Самият Миларов беше неприятен поради своето цареугодничество. Той беше пренебрегнал да покани маса видни граждани, за да покани свои приятели и любимци на двореца. Последното стана известно на журналисти и професори, които в знак на протест върнаха поканите си.