През деня по софийската чаршия се забеляза едно необикновено търсене на свирки. Еврейските дюкянчета продаваха по 2 и 3 лева стражарски свирки, без да знае някой какво се готви.
Когато към 9 часа вечерта се зададоха княжеските каляски заедно с княза, брат му, Борис и Кирил, те бяха посрещнати от оглушителни свирки от всички улици около театъра. Организатори на това освиркване бяха нашите студенти. Чуха се и викове „Долу!“ Каляските и княжеският конвой, изненадани, за един момент спряха, конете се уплашиха, но след малко те потеглиха и с голяма бързина стигнаха пред театъра.
Свирките, виковете и смеховете продължаваха и се превръщаха в адска глъчка.
По заповед на градоначалника гвардейците се отправиха срещу тълпата. В миг се стекоха студенти, ученици и други граждани, които задръстиха входовете на съседните улици и движението стана невъзможно.
Свирките и дюдюканията продължиха. Студенти се бяха качили по желязната ограда на Градската градина и оттам продължаваха да свирят. Министър Петков излезе пред входа на театъра и даваше нервно заповеди. Най-сетне, към 11 часа, конни отделения и стражари прогониха тълпата чак до банята и разчистиха площадката пред театъра, която се зае от един ескадрон кавалерия. Окончателно градът се успокои едва след полунощ.
Самото представление и церемонията на откриването мина спокойно. Народният поет Ив. Вазов беше написал специален пролог за тържеството на българския гений. Един балет, написан много сполучливо от маестро Атанасов и изпълнен от Пешо Радоев, танцмайстор, изпълваха програмата на откриването.
Постъпката на студентите има като последствие закриването на Университета. Но тази постъпка беше първият сигнал за борба срещу омразните управници и срещу княза.
Народният театър стана арена на едно небивало състезание на таланти. В него се проявиха всички мъченици от „Сълза и Смях“, към които следва да прибавим и по-новите: Огнянов, Сарафов, Ат. Кирчев, Снежина, Султана Николова, Будевска, Бъчваров, Коста Стоянов, Г. Стоянов, Гено Киров и много други. Народният театър стана крепост на нашето драматическо изкуство, което по-късно приюти при себе си и Народната опера.
Какво беше себеотрицанието у нашия актьор, имал съм случая да опиша в един подлистник, поместен във в. „Изгрев“ при смъртта на Коста Стоянов. Сега ще добавя следния епизод.
В театъра се играеше пиесата „Борислав“, режисьор е Ив. Попов. След второто действие актрисата Султана Николова помята във време на антракта. Театралният лекар, който се притича на помощ на пострадалата актриса, след като успява да спре хеморагията20, се явява при г. Попов да му каже, че Султана Николова не е в състояние да продължи играта без риск на живота си. Попов нарежда да се повика дубльорката г-жа Банчева и моли лекаря да уведоми Султана, че тя ще бъде заместена в третото действие от Банчева. Когато Султана узна, че ще бъде заместена от съперничката си, избухва в гняв и реве:
— Не, но никой начин! Не позволявам! Аз ще завърша ролята!
— Вие рискувате с живота си. — казва лекарят.
— Нищо! — отговаря актрисата.
Солидно тампонирана, поемаща всички рискове, Султана Николова доизкара своята роля.
Не всички обаче бяха така предани на театъра. Заедно с покойния Никола К. Хлебаров, съпруг на Мария Хлебарова, бяхме написали една статия за нуждата от специална сграда за театър. Това беше 6–7 години, преди да се реши, че ще се строи театър. Статията беше готова, но не можахме да намерим вестник, който да я помести. Отидохме при Петър А. Петров, директор-стопанин на в. „Отзив“ и му я предадохме.
— Ха! Всичко Мара фтасала! Ние не можем нашите държавни работи да уредим, та сега ще се занимаваме с карагьозчийски21 работи! — Това беше отговорът на Перо Петров.
Статията пак излезе благодарение на Бернард Кон, който ни даде на разположение колоните на „Български търговски вестник“.
Казах вече, че пиша само ония мои впечатления, които не са отбелязани от други досега.
По същите причини искам да разкажа как изникна театър „Ренесанс“, чиито опожарени стени доскоро стърчеха на площад „Възраждане“ и който скоро ще се възобнови като български работнически театър.
21
Карагьозчийски — от тур. карагьоз — „черноок“ и оттам „мошеник, смешник, комедиант, актьор“.