През 1898 година пловдивчанинът Янко Петров държеше на площад Трапезица, ъгъла с Ломска, кафе-шантана „Сан Стефано“. Широк и красив за него време салон, облицован с дъб, и малка сцена. На нея пееха виенски и унгарски певачки, съпровождани на пиано от Ротшилд, а по-късно от един млад студент по правото — Попов. Янко беше прибрал при себе си своя брат Григор.
Заведението работеше много добре. Янко успя да спечели доста пари в малко години и с помощта на банкера Кьосе Ешкенази купи на публична продан от съдебния пристав празното място, на което бе построен днешният театър Ренесанс. Тогава то беше някаква ливада до Вайсовата воденица, пред която течеше малка вада. Мястото почваше от днешната ул. Нишка. Бай Янко загради мястото (поради липса на средства) с нисък 75 сантиметров пармаклък22 и през същото лято го превърна в лятна градина-бирария под името „Нова Америка“. Построи бай Янко една кебапчийница, сложи под сайванта един тезгях, издигна една низка естрада с гръб към вадичката и качи на естрадата трупата на италианеца Хуго Учелини, който дотогава свиреше у Робчето. Градината получи името „Нова Америка“. Красивата синьора Учелини и приятните неаполитански канцонети23 и баркароли24 привлякоха чужденците и столичани в това ново заведение. Бирата струваше 20 стотинки, кебапчетата 10 стотинки, хлябът и гарнитурата — безплатно.
Насърчен от успеха и от реализираните печалби, бай Янко построи една лека постройка със сцена и ложи. Това беше началото на днешния театър Ренесанс. Зимата наближи, бай Янко не се върна в старото заведение на пл. Трапезица и кафе-шантанът „Сан Стефано“ се превърна в железарски склад, какъвто си остана до самата бомбардировка. На сцената на „Нова Америка“ минаха видни артистки и артисти от европейските вариетета, между които и голямата немска танцьорка Лорей, която има голям успех из цяла Европа със своите серпантинни танци, осветявани разноцветно. Театърът се осветляваше с големите лампи „Лукс“ посредством петролни пари. Когато трябваше да се постигне някой сценичен ефект, за което залата трябваше да остане тъмна, голямата лампа се смъкваше на пода и се скриваше в голям и широк кюнец от черна ламарина. В салона вместо фотьойли имаше маси за консумация. Спектакълът не пречеше на публиката да пие бира, вино или лимонада. След свършването на програмата заведението преставаше да бъде семейно вариете, а ставаше отново шантан. Ложите се превръщаха в сепарета и в тях се пиеше истинско шампанско до зори.
Следното лято бай Янко построи с гръб към ул. Ниш голяма лятна сцена. Летният театър ежевечерно беше препълнен с публика. „Нова Америка“ преуспяваше.
През първата световна война театърът беше реквизиран за склад. След смъртта на Янко Петров имотът мина в ръцете на брат му Григор, единствен негов наследник. Съпругата му кака Цонка, много сръчна търговка, успя да го разработи наново и след многократни поправки „Нова Америка“ стана театър „Ренесанс“. В него игра Матей Икономов шумната „На дне“, а по-късно тук се настани Кооперативният оперетен театър. Недавна Силаги поиска да възкреси „Нова Америка“, като възобнови Музикхола, но опитът му остана безуспешен.
Изящни изкуства
Редом с театъра се забелязват първите прояви на другите изкуства. По много обясними причини пеенето и танцът не можеха да прогресират. Ние не бяхме още дорасли за тях. Положеният непосилен труд от нашите първи пионери Др. Казаков, Славков, Панайот Пипков и др. да създадат опера остана безрезултатен. Трябваше да се изминат няколко десетки години, за да се създаде у нас опера и балет. По него време имаше много малко публика, подготвена да слуша художествено пеене и музика. Тази малобройна публика се задоволяваше с концертите, давани от г-ца Катя Стоянова и, по-късно, от Мара Черен (последната след женитбата си с министър Д. Попов — Централния престана да пее). Към тези концерти трябва да добавя и тия на струнния квартет Цибулка.
Софиянци не бяха с много изтънчен музикален вкус. На малката възвишена площадка в Градската градина срещу Военното министерство два пъти в седмицата свиреше военната музика на 6 пехотен полк под диригентството на Кауцки. Когато неговият духов оркестър засвиреше потпури от Аида или от Травията, слушателите не бяха много внимателни, но засвиреше ли някоя ръченица или хоро, около музиката се набираха безброй слушатели със засмени физиономии. И Кауцки беше длъжен във всяка своя програма да постави по две или три хора или толкова ръченици. Особено се нравеше пайдушкото хоро. Публиката обичаше да слуша също „Изгубена поща“, при която един флигорнист напущаше оркестъра и се отдалечаваше на другия ъгъл на градината срещу Народната банка, от гдето даваше музикалните си реплики. Също голям успех имаше една музикална илюстрация със сюжет войната от 1885 година, под име „Гургулят“ от Хохола. Успехът не се дължеше на художествената стойност на композицията, но на вмъкнатите в нея сигнали за атака „на нож“, „отбой“, „вечерна проверка“, на погребалния марш, Шуми Марица, топовни гърмежи и пушечен огън.