Капелниците на всички военни музики бяха чужденци, повечето чехи. По-важните от тях бяха Хохола, Чадел, Спауста, Мацак, Свобода, Швертнер, Кауцки и др. Тези музиканти търпеливо, свирейки ни народна музика, ни даваха на час по лъжичка по малко западно-европейска музика и увеличавайки постепенно дозата, привикнаха нашето ухо да слуша художествена музика и дори го направиха доста претенциозно. Днес в София вече има формирана истинска музикална публика.
Като пример за музикалните ни познания от онова време ще разкажа следния случай. В един офицерски стол по време на обед свири духовият оркестър. Командирът на полка е в добро настроение, но му са омръзнали тези оперни арии, които го приспиват. Изведнаж той заповядва на адютанта си:
— Паручик! Кажете на капелмайстора да ми се яви веднага!
Няколко минути по-късно капелмайсторът е изправен във войнишки стоеж пред своя началник.
— Какво заповядвате, г. полковник?
— Каква е тази музика, която ни свириш? Тя ще ни приспи. Ти нея я пази за жени, а ние, ние сме военни, при това кавалеристи, трябва да ни посвириш нещо весело, нещо буйно, нещо хвърчащо. — и за да докаже, че знае повече, той добавя — Например, нещо като „Кавалерия растакана“ или нещо подобно.
Капелникът остава с отворени уста. Той не знае какво да отговори, връща се към оркестъра и раздава партитурите за един кавалерийски марш.
Хоровото пеене имаше по-голям успех. Няколкократното идване в България на прочутия хор Агреновой Славянски допринесе доста. За всеки случай църковни хорове имаше във всеки по-голям град. Учителите и учителките също имаха свои смесени хорове, които изнасяха доста сполучливи вечеринки през зимата.
Паралелни с музиката са и първите наши стъпки в художественото изобразително изкуство. И в тази област първите наши учители са също чужденци. Те са: Обербауер, Хорейши, Вешин, Мърквичка, скулпторът Борис Шац и прочее. Бързо до тях застават българите: Ив. Ангелов, Илиев, Антон Митов, Мавродинов, Н. Михайлов, Андрея Николов, които се приравняват с учителите си. В София се откри първото рисувално училище, което се помещаваше в един яхър на ул. Аксаков и „6 Септември“. Веднага в това рисувално училище постъпиха значителен брой ученици, повечето от които станаха големи художници със широка известност и днес.
По него време Антон Митов има щастливата идея да организира една серия художествени сказки, придружени с прожекции на най-великите художествени творби, посредством един магически фенер. Тези сказки будеха голям интерес в публиката и се посещаваха редовно ред години. Антон Митов държеше сказките си в един малък салон на ул. Шипка. Този салон едва побираше 150 души, но биваше винаги препълнен от най-избрана публика. Там Митов запознаваше софиянци с големите майстори художници: Рембранд, Ван Дик, Мурило, Ботичели, Рубенс, Леонардо да Винчи, Рафаело, Тициано и др. Тези сказки надминаха числото двесте и повече.
По същото време се яви щастливата инициатива на Тръпко Василев (Търпето) от Костур, който на мястото на Рисувалното училище откри своята „Постоянна художествена галерия“. В нея се организирваха периодични смесени (общи) изложби на нашите художници, а също и някои индивидуални изложби. Мога да кажа, че всички наши големи художници са излагали в Тръпковата галерия. Сам Тръпко е художник, но несигурен в успеха си като художник и може би като костурчанин, повлиян от търговския си инстинкт, предпочете да стане предприемач бояджия. Поради своята добра работа и честност, Тръпко е предпочитан и днес от всеки, който се нуждае от бояджийски услуги, а Земеделската банка от ред години го има като атитриран25 свой предприемач. Заслугата на Тръпко Василев е голяма, ако и днес малцина да си спомнят за Тръпковата галерия. Тръпко е още жив и честно се бори в живота с четка в ръка.
Един епизод от Тръпковата галерия:
Пред касата на Художествената галерия застава здрава селянка шопкиня и иска билет, за да влезе. Плаща тя един лев и влиза в изложбата. Всички са изненадани, че една селянка проявява такъв интерес към изложените картини, и следят внимателно посетителката. Повече от половина час тя се разхожда из двата салона, спира се пред всяка картина, и я разглежда с интерес. Имаше някои картини, при които тя се спира по два-три пъти, като че ли са й направили впечатление. Изведнаж се чу едно „Уфф!“ И тя се запъти към касата, гдето е и Тръпко: