Момичето се размърда в пръстта. Главата ѝ се извърна рязко от мъртвия руснак. Очите ѝ пробягаха по пистолета в краката ми, а после по манерката в ръката ми. Изправи се до седнало положение и примигна. Розовата ѝ шапка се изхлузи от главата ѝ и падна безшумно на земята. Едната страна на палтото ѝ беше опръскана с кръв. Бръкна в джоба си.
Хвърлих манерката и сграбчих пистолета.
Тя отвори очи и проговори.
Полякиня.
емилия
Руснакът се взираше в мен с отворена уста и празни очи.
Беше мъртъв.
Какво се беше случило?
В ъгъла клечеше млад мъж, облечен в цивилни дрехи. Палтото и ризата му бяха разкопчани, а кожата му беше изцапана с кръв и охлузена до моравочервено. Държеше пистолет. Дали щеше да ме застреля? Не, той беше убил руснака. Беше ме спасил.
— Добре ли си? — попитах и едва разпознах собствения си глас.
Лицето на мъжа се сгърчи, след като чу думите ми.
Той беше германец.
А аз бях полякиня.
Германецът не би искал да има нищо общо с мен. Адолф Хитлер беше заявил, че поляците са расово непълноценни същества. Ние трябваше да бъдем унищожени, за да могат германците да се сдобият със земята, която им беше нужна за тяхната империя. Хитлер беше казал, че германците са по-висши от поляците. Те не желаеха да живеят заедно с нас. Ние не бяхме подходящи за германизиране. За разлика от територията ни.
Извадих един картоф от джоба си, подадох му го и изрекох:
— Благодаря ти.
Земята се разклати леко. Колко време беше изминало?
— Трябва да тръгваме — добавих.
Постарах се да се изразя правилно на немски. Изреченията бяха в главата ми, но не бях сигурна, че ги изричам както трябва. Понякога, когато говорех на немски, германците ми се присмиваха и аз разбирах, че не използвам подходящите думи. Отпуснах надолу ръка и видях, че ръкавът ми е оплискан с руска кръв. Някога щеше ли да свърши всичко това? В очите ми напираха сълзи. Не исках да плача.
Германецът се взираше в мен, а в погледа му се четеше умора и отчаяние. Но аз разбрах.
Очите му, втренчени в картофа, казваха: Емилия, гладен съм.
Засъхналата върху му кръв казваше: Емилия, ранен съм.
Но начинът, по който стискаше раницата си, ми казваше най-важното: Емилия, не я пипай.
йоана
Влачехме се по тесния път. Петнайсет бежанци. Слънцето най-после се беше предало и температурата се понижи. Едно сляпо момиче пред мен, казваше се Ингрид, държеше въже, завързано за теглената от коня каруца. Моето зрение не беше увредено, но и двете бяхме изправени пред едно и също затруднение: вървяхме в тъмния коридор на войната, без да знаем какво ни очаква. Вероятно загубата на зрението беше дар за Ингрид. Сляпото момиче можеше да вижда и да подушва неща, които бяха скрити за останалите от групата.
Дали беше чула последното издихание на онзи старец, когато той се подхлъзна и попадна под колелата на една от каруците няколко километра назад по пътя? Дали усещаше метален вкус в устата си, докато стъпваше върху прясната кръв в снега?
— Покъртително. Убиха я — чух мъжки глас зад гърба си. Гласът беше на стария обущар. Спрях и го изчаках да ме настигне. — Замръзналата жена, която подминахме — продължи старецът. — Обувките ѝ я убиха. Непрекъснато го повтарям, но никой не ме слуша. Калпавите обувки тормозят краката ти, пречат ти да вървиш. Накрая спираш. — Той стисна ръката ми. Слабото му, зачервено лице надничаше изпод шапката. — И после умираш — прошепна.
Старецът не говореше за нищо друго, освен за обувки. Говореше за тях с такава любов и въодушевление, че една жена от нашата група го провъзгласи за „поет на обувките“. Жената изчезна ден по-късно, но прякорът остана.
— Обувките казват всичко — заяви обущарят.
— Невинаги — възразих.
— Винаги. Твоите ботуши са скъпи, изработката е добра. Това ми казва, че произхождаш от богато семейство. Моделът обаче е за по-възрастна жена. Това ми казва, че вероятно са били на майка ти. Майката е пожертвала ботушите си заради дъщеря си. Това ми казва, че ти получаваш много любов, скъпа моя. Но майка ти не е тук и това ми казва, че си тъжна, мило момиче. Обувките казват всичко.
Спрях по средата на замръзналия път и се загледах в набития старец, който крачеше бавно напред, влачейки краката си. Поетът на обувките беше прав. Мама се беше жертвала заради мен. След като избягахме от Литва, тя веднага ме изпрати в Инстербург и с помощта на една своя приятелка ме уреди на работа в болницата. Това беше преди четири години. Къде беше мама сега?