Накрая госпожа Абът завърши с претенцията, че на клиентката й се полага къщата в провинцията (на леля Мюриъл), а на Боб остава апартамента му в Лондон. Тя трябва да получи вилата в Кан (на леля Мюриъл), а Боб да задържи стаите на Харли Стрийт (под наем). Стигна се и до колекция от произведения на изкуството на леля Мюриъл. Клиентката на госпожа Абът получава Пикасо, той — Пасмор, тя — Моне, той — Мангин… и така нататък. Когато най-сетне госпожа Абът седна на мястото си, съдия Бътлър предложи да направят почивка за обяд.
По време на обяда, до който почти никой не се докосна, господин Декстър, Карол и аз положихме много усилия да убедим Боб, че трябва да се бори, но той не искаше и да чуе.
— За мен ще е напълно достатъчно — настояваше той — да задържа това, което имах преди смъртта на леля ми.
Декстър го уверяваше, че ще може да се пребори за далеч по-голям процент, но бе очевидно, че Боб няма желание за нищо такова.
— Само приключете час по-скоро — гласеше инструкцията му към адвоката. — Не забравяйте кой плаща и нейните разноски.
Когато в два часа се върнахме в залата, съдията насочи вниманието си към адвоката на Боб.
— Приемаме разпределението на имуществото на довереника ми, което чухме от госпожа Абът — въздъхна той пресилено.
— Приемате това разпределение, което чухме от госпожа Абът? — не вярваше на ушите си съдията.
Господин Декстър погледна към Боб, който само кимна като куче играчка зад задното стъкло на автомобил.
— Така да бъде — рече съдията, която дори не се опита да скрие изненадата си.
Всеки момент щеше да произнесе решението си, когато неочаквано Фиона избухна в шумен плач. Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си.
— Госпожо Абът — обади се съдия Бътлър, на която риданията на ищцата очевидно не правеха особено впечатление. — Готвя се да произнеса решението си относно предложеното споразумение.
— Един момент — видимо смутена се изправи госпожа Абът. — Изглежда, клиентката ми смята, че в този си вид то облагодетелства обвиняемия.
— Така ли? — повдигна вежди съдията и впери поглед във Фиона. Госпожа Абът докосна рамото на довереницата си и тя мигом се изправи и стоя с наведена глава, докато съдията продължи: — Госпожо Ратфорд, да разбирам ли, че споразумението, което вашият адвокат е изготвил, вече не ви задоволява?
Фиона кимна мрачно.
— В такъв случай предлагам решение, което се надявам ще доведе този случай до по-бързо приключване.
Фиона вдигна радостно лице, а Боб се изхлузи още по-ниско в стола си.
— Може би ще е по-добре вие лично да изготвите два списъка, така както вие виждате справедливото разделяне на имуществото на съпруга ви, и да ги представите на вниманието на съда.
— С радост ще го направя, ваша милост — кротко отвърна Фиона.
— Съгласен ли сте, господин Декстър? — обърна се съдия Бътлър към другата страна.
— Да, госпожо — отговори Декстър, който видимо полагаше големи усилия, за да прикрие възмущението си.
— Да смятам ли, че това са инструкциите на вашия довереник?
Декстър насочи за пореден път очи към Боб, който този път не си направи труд дори да вдигне поглед.
— Госпожо Абът — насочи съдията вниманието си отново към адвокатката на Фиона, — имам ли вашата дума, че клиентката ви няма да се отметне от подобно уреждане на нещата?
— Уверявам ви, че тя ще приеме всяко ваше решение от тук нататък.
— Така да бъде — заключи съдия Бътлър. — Ще се видим отново утре в десет, и се надявам, че госпожа Радфорд ще е готова с двата списъка.
Карол и аз заведохме Боб на вечеря — никакъв резултат. Той почти не си отвори устата — нито хапна, нито каза нещо.
— Нека вземе всичко — продума най-сетне, когато бяхме стигнали до кафето. — Само така ще се отърва от тази жена.
— Леля ти нямаше да ти остави цялото си състояние, ако знаеше, че изходът ще бъде такъв.
— Нито леля ми, нито аз очаквахме подобна развръзка — отвърна Боб отвратен. — А пък Фиона си изигра превъзходно картите. Само месец след като се запозна с леля ми, тя прие предложението ми за женитба. — Боб вдигна очи и ме изгледа с укор. — Защо не ме предупреди да не се женя за нея?
Когато на следващата сутрин съдията влезе в съдебната зала, всички длъжностни лица вече бяха по местата си. Спорещите страни седяха до своите адвокати. Всички в частта на залата, определена за съда, станаха и стояха с наведени глави, докато съдия Бътлър се настани. Всички седнаха, с изключение на госпожа Абът.
— Имаше ли клиентката ви достатъчно време, за да изготви двата списъка? — попита съдията, вперила очи в адвоката на Фиона.
— Да, госпожо съдия. Готови са да бъдат представени на вашето внимание.
Съдията кимна към един от служителите на съда, който взе списъците и й ги подаде през издигнатото на подиум бюро.
Съдия Бътлър дълго и внимателно прегледа всяка точка от двата списъка, дори от време на време кимаше или произнасяше по едва чуто „Хм“, а през цялото това време госпожа Абът стоя права.
— Доколкото разбирам — обади се най-сетне съдията и отново насочи вниманието си към ищцата, — и двете страни са съгласни, че това е равно и справедливо разпределение на въпросното имущество.
— Да, госпожо — категорична бе госпожа Абът от името на своята клиентка.
— Разбирам. Вашият клиент също ли одобрява това разделяне? — обърна се тя към господин Декстър.
След кратко колебание адвокатът отговори с много неизказана ирония:
— Да, госпожо.
— Така да бъде — усмихна се първи път от началото на процеса съдията. — Но преди да обявя решението си, имам един въпрос към господин Радфорд.
Боб се сепна, погледна неспокойно към Декстър и се изправи.
Какво още може да поиска, помислих си аз.
— Господин Радфорд — започна съдията. — Всички тук чухме, че според съпругата ви тези два списъка съдържат справедливо и поравно разпределение на имуществото ви.
Боб наведе глава, без да каже нищо.
— Преди да обявя решението си, трябва да съм сигурна, че сте съгласен с това.
Боб вдигна глава. Сякаш се колебаеше, но все пак потвърди:
— Съгласен съм, госпожо съдия.
— В такъв случай просто нямам друг избор. — Съдията замълча и погледна към Фиона, която широко се усмихваше. — Тъй като дадох възможност на госпожа Радфорд да изготви двата списъка с разпределение на имуществото по нейна преценка — Фиона кимаше енергично, — ще бъде напълно справедливо — продължи съдията — да предоставя на господин Радфорд възможността да избере един от тях.
Ясно ли ти е к’во искам да кажа?
— Ако искаш да разбереш к’во става в тоя пандиз, аз съм човекът, с когото ще говориш — рече Дъг. — Ясно ли ти е к’во искам да кажа?
Във всеки затвор има по един такъв. В „Норт Сий Кемп“ той се казваше Дъг Хаслет. Висок метър и осемдесет, с гъста черна чуплива коса, леко посребрена на слепоочията, и корем, който висеше над панталоните. Представата му за физическо натоварване бе да излезе от библиотеката, където даваше дежурства, и да измине разстоянието от стотина метра до трапезарията три пъти на ден. Според мен точно толкова напрягаше и мозъка си.
Доста време мина, преди да разбера колко хитър, умен, манипулативен и мързелив всъщност е — черти, много често срещани сред рецидивистите. Само няколко дни след постъпването си в нов затвор той се сдобиваше с чисто нови дрехи, най-добрата килия, най-високо платената работа и вече знаеше кой от затворниците и, което бе по-важно, кой от надзирателите е този, в чийто лагер е добре да се причисли.