Адамс израства през шейсетте и „Битълс посяха в съзнанието ми семе, което го взриви. На всеки девет месеца излизаше нов албум, който бележеше разтърсващ напредък в сравнение с предишното им развитие. Бяхме толкова вманиачени, че когато излезе «Пени Лейн» и още не я бяхме чули по радиото, само дето не набихме момчето, което я беше чувало, за да ни я изтананика. Сега хората питат дали «Оейзис» са добри колкото «Битълс». Аз мисля, че не са добри дори колкото «Рътълс».“
Друго ключово влияние е Монти Пайтън. След като през петдесетте е слушал една тяхна комедия по радиото, той описва като „просветление“ момента, когато открива, че хуморът е един от начините за себеизява на интелигентите хора… „който същевременно е много, много наивен“.
Логичната му следваща стъпка е да постъпи в университета „Кеймбридж“ — „защото исках да се присъединя към голямото добрутро. Исках да стана писател и сценарист като Пайтъните. Всъщност исках да бъда Джон Клийс и ми отне доста време да осъзная, че мястото вече е заето.“
В университета много скоро се отказва от театъра — „На мен просто не можеше да се разчита“ — и започва да пише, както признава самият той, скечове в стил „Пайтън“. Спомня си един за някакъв железничар, който бил наказан, затова че оставил всички стрелки отворени в южния район, за да докаже гледната си точка за екзистенциализма; както и друг за трудностите при организирането на годишното събрание на „Параноичната общност на Кроули“.
Художественият администратор Мери Алън, работила в Съвета по изкуствата и в Кралската опера, е негова състудентка от Кеймбридж и негова дългогодишна приятелка. Поставяла е негови сценарии и си го спомня: „изпъкваше винаги, дори сред група от много талантливи хора. Работите на Дъглас винаги бяха необикновени и индивидуални. Трябваше да си подходящ за тях и те трябваше да са подходящи за теб. Дори в кратките си скечове създаваше причудливи светове.“
Адамс казва „Изпитвах известна вина, че чета литература. Смятах, че трябва да направя нещо полезно и стимулиращо. Но въпреки че мрънках, не пропусках нито една възможност да не правя нищо.“ Дори есетата му са пълни с шеги. „Ако тогава знаех, колкото знам сега, щях да се занимавам с биология или зоология. Тогава нямах представа колко са интересни тези науки, но сега мисля, че са най-интересните науки на света.“
Друг негов състудент е адвокатът и водещ на телевизионно предаване Клайв Андерсън. Секретарят по културата Крис Смит е бил председател на студентското сдружение. Адамс често подгрявал дебатите, но не защото го вълнувала политиката. „Просто търсех къде да пробутвам лафовете си. Сега ми е много странно, когато виждам всички тези фигури разхвърляни из обществения ландшафт. Състудентите ми постигнаха значителен успех в живота, което явно ме изнервя.“
След университета Адамс получава възможност да работи с един от своите герои. Членът на Монти Пайтън, Греъм Чапман е впечатлен от някои негови скечове и се свързва с него. Адамс се среща с него и за свое голямо удоволствие получава покана да помогне с някакъв сценарий, който Чапман е трябвало да довърши същия следобед. „В крайна сметка работихме заедно почти година. Най-вече разни проекти за телевизионни сериали, които така и не стигнаха по-далеч от пилотната серия. По онова време Чапман пиеше по две бутилки джин на ден, което явно пречеше донякъде на работата.“ Но Адамс вярва в огромния му талант. „Имаше дарба за работа в екипи и му беше нужна дисциплината на другите хора, която да впрегне в работа неговия талант. Силата му беше в това да намира в цялата смес по някоя дреболия, която да преобърне всичко с главата надолу.“
След раздялата с Чапман, кариерата на Адамс изпада в сериозен застой. Продължава да пише скечове, но те не му носят никакви пари. „Оказа се, че не съм страхотен майстор на скечове. Изобщо не можех да пиша по поръчка или по зададена тема. Но от време на време имах много добри попадения в областта на идиотщините.“
Джефри Пъркинс, шеф на хумористичния отдел на телевизия Би Би Си е продуцентът на радио варианта на „Пътеводителя“. Ето спомените му за първата среща с Адамс, докато редактирал някакво предаване. „Един член от екипа се заяждаше с него и след това Дъглас се спъна в някакъв стол. Когато се сблъскахме следващия път, се опитваше да пише скечове за предаването «Краят на седмицата», което по онова време се смяташе за нещо като полигон за начинаещи писатели. Дъглас беше един от тези писатели, който се провали с чест. Там се толерираха хора с трийсетсекунден изказ, а Дъглас не беше способен да напише изречение, което да продължи по-малко от трийсет секунди.“