Людмила Улицка
Сонечка. Бедни роднини
Сонечка
повест
превела София Бранц
Още от малка, почти дете, Сонечка потъна в света на книгите. По-големият й брат Ефрем, домашен остроумец, постоянно повтаряше една и съща шега, остаряла още с раждането си.
— От много четене задникът й прилича на стол, а носът й виси като круша.
За съжаление шегата не беше много преувеличена: носът й наистина беше крушовидно разплут, а самата Сонечка, длъгнеста, широкоплещеста, с кльощави крака и увиснал сплескан задник, ловеше око само откъм бюст — имаше едри женски гърди, рано узрели и някак неуместно лепнати на това кощрамбесто тяло. Сонечка ходеше с раменете напред, прегърбена, носеше широки дрехи — притесняваше я тази ненужна надареност отпред, след като отзад беше дъска.
Състрадателната й по-голяма сестра, отдавна семейна, великодушно говореше за красотата на очите й. Но очите й бяха най-обикновени — малки, кафяви. Наистина имаше изключително гъсти мигли, натежали на подпухналия ръб на клепките в три редички, но те по никакъв начин не я правеха по-красива, дори по-скоро й пречеха, защото късогледата Сонечка от най-ранна възраст носеше очила…
Цели двайсет години, от седем до двайсет и седем, Сонечка прекара в неспирно четене. С всяка книга тя сякаш изпадаше в несвяст и се свестяваше чак на последната страница.
Имаше невероятен читателски талант, а може би и своето рода гениалност. Беше толкова съпричастна към печатното слово, че измислените герои живееха в сърцето й редом с живите близки и тя състрадаваше на благородната мъка на Наташа Ростова до постелята на умиращия княз Андрей със същата сила, с каквато чувстваше и безумното страдание на сестра си, загубила по тъпо недоглеждане четиригодишната си дъщеричка — заприказвала се със съседката и не забелязала как дебелото тромаво момиченце с бавни очи се прекатурило в кладенеца…
Какво беше това — пълно неразбиране на играта, която е в основата на всяко изкуство, умопомрачителна доверчивост на непораснало дете, липса на въображение до степен заличаване на границата между измислицата и реалността или, напротив, толкова захласнато потапяне във фантазното, че всичко извън тази сфера губеше смисъл и съдържание?…
Страстта към четенето, превърнала се в лека форма на умопомрачение, не я оставяше на мира и когато спеше: тя сякаш четеше и насън. Сънуваше увлекателни исторически романи и в хода на действието провиждаше шрифта, чувстваше по странен начин новоредията и многоточията. Това вътрешно превъртане покрай болезнената страст насън дори се усилваше и там тя ставаше пълнокръвна героиня или герой и се изявяваше на едва доловимия предел между авторовата воля, която й беше ясна, и собствения си стремеж за движение, действие, постъпки…
Беше краят на непа[1]. Баща й, потомък на евреин ковач от Белорусия — самороден талант в механиката, дарен и с практически усет, — затвори часовникарската си работилничка и преглътнал вроденото си отвращение към конвейерното производство на каквото и да било, постъпи на работа в часовникарски завод, а за разтуха на непокорната си душа вечер се вглъбяваше в ремонт на уникални механизми, създадени от мъдрите ръце на разнородните му предходници.
Майка й, която до смъртта си носеше глуповата перука[2] под чистата зелена забрадка, тайно шиеше на стария сингер и правеше за съседките прости басмени дрешки, съзвучни с гръмогласното и сиромашко време, изпълнено със страхове, които за нея се въплъщаваха в ужаса от милиционерски проверки.
Сонечка си учеше уроците надве-натри и всеки ден, всеки миг бързаше да се изплъзне от необходимостта да живее в 30-те години, патетични и кресливи, та отнасяше душата си в просторите на руската литература — ту се сриваше в тревожните бездни на опасния Достоевски, ту изплуваше в сенчестите алеи на Тургенев и провинциалните имения, стоплени от безпринципната и щедра любов на, кой знае защо, второразредния Лесков.
Тя завърши библиотекарски техникум, започна работа в подземното хранилище на старата библиотека и беше една от малкото щастливки, която с лека болка от прекъснатата наслада напускаше в края на работния ден прашното и задушно мазе, ненаситила се нито на каталожните картончета, нито на белезникавите читателски заявки, които идваха отгоре, от читалнята, нито на живата тежест на книгите, които носеше с клечкавите си ръце.
Дълги години самото писане й се струваше свещенодействие: незнайният писател Николай Павлов, Павсаний и Григорий Палама за нея бяха в известен смисъл равностойни автори, защото се намираха на една и съща страница в енциклопедичния речник. С годините тя се научи самостоятелно да различава в огромния книжен океан големите вълни от малките, а малките — от крайбрежната пяна, която почти изцяло запълваше аскетичните рафтове със съвременна литература.
1
Нова икономическа политика в Съветска Русия след революцията и периода на военен комунизъм (1921–1928 или 30-те). — Б. пр.
2
Религията задължава омъжените еврейки да ходят с перука или кърпа (или и двете), защото непокритите коси на семейна жена свидетелстват за разпуснатост. — Б. пр.