Выбрать главу

— Виждате ли ги?

Американката продължи да чисти стъклата, без да отговори — или не бе чула нищо от вятъра, или въпросът й се бе сторил безинтересен…

„Артоа“ тръгна отново. Беше се отклонил, и бе стигнал съвсем близо до италианския кораб. Въпреки това през удвоените плисъци на дъжда с мъка се различаваше силуетът на загиващия кораб и неговата широка ивица пяна.

Когато „Артоа“ завърши обиколката си и застана пред корабокрушенеца, за да прибере лодката с пострадалите, Клод забеляза, че й подават бинокъл. Тя кимна на американката, за да поблагодари, побърза да погледне и при едно кратко проясняване забеляза хората на „Сасено“. Бяха се наредили покрай фалшборда — цяла редица от черни глави и рамене, която силният дъжд изтри, сякаш бяха нарисувани със сепия върху бялата стомана.

— Лодката не се ли вижда?

Полуобърната поради шибащия дъжд, Клод обясни:

— Още не се вижда. На гребла и в това време!…

Ала и тя се безпокоеше. Трябва да са се пренатоварили — водонепроницаемите резервоари… и хората — товарът им ставаше огромен. А в такова море кораби потъват, хора изчезват… Клод върна бинокъла. И те зачакаха отново… Сетне някой заговори високо на френски, после на английски:

— Не можем да им помогнем с ръцете си… Но молитвата е по-силна от ветровете и морето…

Вдигнал глава, с развети на вятъра сиви коси, канадският епископ продължаваше:

— Христос укроти бурите и спаси тези, които щяха да потънат! Да го призовем!… Отче наш, ти, който си на небесата…

Всички наведоха глави. След „Отче наш“ епископът прочете и „Аве, Мария…“

Никога дъждът не е изглеждал тъй бръснещ и студен, северният вятър — по-хапещ, нито кренът — по-рязък, както през тези няколко минути — всяка от тях сякаш пращаше на дъното по една бяла лодка, осъждайки на смърт тези, заради които тя се бе жертвувала. Клод продължаваше да се моли. Сякаш гласът на епископа, от когото бе чувала само светски баналности, си бе възвърнал с божиите думи дарбата да събужда най-дълбоки отгласи в душата й.

„Спасителната лодка на «Артоа» успя да се доближи достатъчно до «Сасено», за да се опита да спаси първите, които ще напуснат кораба…“

Високоговорителят, но този път с друг глас, защото капитанът имаше други занимания сега, накара всички да си отдъхнат. На мостика бяха успели да проследят лодката с радар или с бинокъл — през въртящите се стъкла, които прогонват и най-малката водна капчица и остават прозрачни въпреки проливните дъждове и водните пръски.

— Ето я!

Един моряк сочеше към нея — висок, с оредели слепоочия, макар явно да беше млад — един от тези, които бяха свалили лодката. Клод проследи ръката му и в хаоса на сивите вълни отново забеляза бялата чертица, над която изпъкваха големите черни точки — главите и раменете. Лодката изглеждаше нищожна пред големия черен корпус, извисил се още повече от наклона; изглеждаше абсурдно да повярваш тъкмо тя да му отива на помощ.

— Скачат!

Бе извикал същият моряк от групичката на екипажа, която бе застанала зад пътниците, но пък оттам виждаше по-добре.

— Трима, четирима… във водата!

Разтворила широко очи, Клод различи нещо като големи черни мухи по гребена на една вълна… Помисли, че се бяха спуснали с въжета по корпуса.

— Настигат ги. Ще ги приберат!

Отново дългата възлеста ръка подаде бинокъла на Клод, която жадно го вдигна към очите си и за малко не го изтърва от вълнение — беше се озовала изведнъж в центъра на трагедията. Тя виждаше в прозрачния кръг как, надвесени от подскачащата лодка, моряците вдигат през борда някакво безжизнено същество, оставят го в краката си и се навеждат отново — грабват корабокрушенеца под мишниците, докато гребците, наведени над веслата, се опитват да задържат лодката на място за няколко секунди, преди да насочат безредните й подскоци към нечия друга глава, към нечии други протегнати ръце… Клод почти насила отдели от очите си бинокъла, за да го върне. Американката го взе, без дори да благоволи да й кимне с глава…

Половин час по-късно всички мъже и жени, наведени през парапета, наредени от край до край по цялата палуба, гледаха отгоре как лодката се приближава. Ниско в корпуса бяха отворили батапорта — тесен правоъгълник, който зееше ту на равнището на лодката, то изхвърчаше високо над спасителите. Бяха спуснали щормтрап оттам. Но и от кораба бяха хвърлили въжета, с които връзваха пострадалите под мишниците, преди да ги качат на трапа. В същото време моряците ги изтикваха от лодката като предмети, от които човек бърза да се отърве — защото пречеха и защото трябваше да действуват бързо и да се отдалечат час по-скоро от „Артоа“, който всеки момент можеше да се превърне в смъртна опасност за тях.