В отражението видя как светофарът светна в червено. До него, на улицата, спря автомобил. С ръка върху дръжката на вратата към кафенето погледна кой се вози вътре. И тутакси замръзна. Драконът. Сръбският танк. Юн Карлсен. На седалката до шофьора. Само на два метра.
Влезе в салона, втурна се право към прозореца и прикова очи в колата. И шофьорът му се струваше познат. А, да. Видя го в приюта: един от колегите на Хари Хуле. На задната седалка се возеше жена.
Светна зелено. Той изскочи навън. От ауспуха на колата, която пое по улицата, се виеше бял дим. Хукна след нея. В далечината видя как автомобилът зави по „Гьотеборг“. Опипа съдържанието на джобовете си. Премръзналите му пръсти докоснаха парчето стъкло. Краката не го слушаха. Все едно се движеше с протези. Стъпя ли накриво, ще се прекършат като ледени шушулки, помисли си той.
Паркът „Софиенберг“ с дърветата, детската градина и надгробните плочи заподскачаха пред очите му като лоша телевизионна картина. Ръката му напипа пистолета. Стисна го в дланта си. Явно се бе порязал на стъклото, защото усети нещо лепкаво.
Халвуршен спря точно пред „Гьотеборг“ 4. Двамата с Юн слязоха да се поразтъпчат, а Теа се качи да си вземе инсулина.
Халвуршен огледа пустата улица. Юн крачеше неспокойно из снега. През прозореца на колата се виждаше кобурът със служебния револвер на Халвуршен. Остави го върху конзолата между двете седалки, защото му убиваше, докато шофира. При опасност щеше да го вземе за две секунди. Включи си мобилния телефон. Докато са пътували насам, бе получил ново съобщение на гласовата си поща. Реши да го прослуша. Познатият глас на оператора повтори: „имате едно съобщение“. После се чу сигнал и непознат глас започна да говори. Халвуршен слушаше с нарастващо удивление. Юн се приближи. Мъчеше се да чуе какво казва човекът по телефона. Учудването на Халвуршен премина в крайна изненада.
Затвори. Юн го погледна въпросително, но Халвуршен не каза нищо. Набра бързо някакъв номер.
— Какво беше това? — попита Юн.
— Самопризнание.
— И на кого звъните?
— На Хари.
Халвуршен вдигна глава към Юн. По лицето на младия капитан се изписа объркване. Очите му се разшириха и потъмняха. Погледът му преминаваше през полицая или по-точно бе насочен към някакъв предмет встрани.
— Какво има? — попита Халвуршен.
Хари мина през митническата проверка в скромния терминал на летище „Плесо“. После пъхна картата си „Visa“ в един банкомат, който без да протестира, му даде хиляда крони в хърватски куни. Прибра половината от парите в кафяв плик, излезе и се качи в мерцедес със синя табелка „такси“.
— Хотел „Интернационал“.
Таксиметровият шофьор потегли мълчаливо.
Дъждовните капки от ниските облаци се сипеха върху кафявите поля с петна от сив сняг покрай магистралата към Загреб, която прорязваше в северозападна посока хълмистата местност.
Само след четвърт час Хари зърна очертанията на бетонните блокове и църковните кули в хърватската столица. Близо до пътя течеше тъмна спокойна река. Сава, предположи Хари. Влязоха в града по булевард, твърде широк за оскъдното улично движение. Подминаха железопътната гара и голям открит пуст парк със стъклен павилион. Оголените клони на дърветата протягаха почернелите си от зимата пръсти.
— Хотел „Интернационал“ — каза шофьорът и сви пред внушителна сива сграда, каквито комунистическите страни строяха за пътуващия си елит.
Хари се разплати. Един от портиерите на хотела, облечен като адмирал, отвори вратата на таксито и посрещна госта с широка усмивка и чадър в ръка:
— Welcome, Sir. This way, Sir.50
Хари слезе на тротоара и в същия миг двама гости на хотел излязоха от въртящата се врата и се качиха в докарания за тях мерцедес. Зад вратата проблесна кристален полилей. Хари се спря:
— Refugees?51
— Sorry, Sir?52
— Бежанци? — повтори въпросително Хари. — Вуковар.
По главата му се посипаха дъждовни капки — чадърът се отдръпна, а с него и усмивката от лицето на облечения като адмирал. Облеченият му в ръкавица показалец посочи врата, малко по-далеч от главния вход.
Когато влезе в просторното заведение с висок сводест таван, на Хари най-напред му направи силно впечатление острата болнична миризма. Хората вътре — някъде около четирийсет-петдесет души, едни седнали, други прави до дългите маси в средата на помещението, трети наредени на опашка за безплатна супа — му приличаха на пациенти. Сигурно защото бяха облечени в безформени анцузи, овехтели пуловери и изпокъсани пантофи. Дрехите издаваха, че им е напълно безразлично как изглеждат. А вероятно впечатлението за болни хора се подсилваше и от наведените им над чиниите със супа глави и сънливите, унили очи, които дори не забелязаха новодошлия.
50
Welcome, Sir. This way, Sir (англ.) — Добре дошли, господине. Оттук, господине. — Б.пр.