Надяваше се ситуацията да не се усложни допълнително, тоест Хуле да прояви здрав разум и да осъзнае, че няма избор: или ще го отведе при Юн Карлсен, или, ако този вариант се окаже неприемлив, ще доведе Юн Карлсен в апартамента си.
С вдигнат пистолет — целта беше човекът отвън веднага да го забележи — той дръпна рязко вратата. Жената се стресна и отстъпи две крачки назад. За дръжката на вратата от външната страна бе закачен букет цветя, опакован в целофан. За целофана бе залепен голям плик.
Ужасената физиономия на лицето ѝ не му попречи да я познае веднага.
— Get in here56 — изкомандва тихо той.
Мартине Екхоф се поколеба, но той вдигна пистолета по-високо и тя се подчини. Даде ѝ знак да влезе във всекидневната и я последва. Помоли я най-учтиво да седне във фатерщула, а той се настани на дивана.
Мартине отмести поглед от оръжието към мъжа.
— Извини ме за неподходящото облекло. Къде е Хари? — попита той.
— What do you want?57 — гласът ѝ звучеше изненадващо спокойно, почти доброжелателно.
— Да намеря Хари Хуле — отвърна той. — Къде е?
— Не знам. За какво ти е?
— Въпросите задавам аз. Ако не ми кажеш къде е, ще трябва да те застрелям. Ясно?
— Казах ти: не знам. Стреляй, ако така ще се почувстваш по-добре.
Напразно се мъчеше да забележи признаци на страх в очите ѝ. Зениците ѝ изглеждаха някак странно.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Дойдох да донеса на Хари билет за концерт.
— А цветята?
— Исках просто да го зарадвам.
Дръпна чантата ѝ от масата, прерови я и извади портфейл и банкова карта. Мартине Екхоф, родена през 1977. Живее на улица „Безгрижие“, Осло.
— Ти си Станкич — установи Мартине. — Теб заведохме в приюта с белия автобус, нали?
Отново я погледна. Тя не се смути и кимна.
— Тук си, за да накараш Хари да те отведе при Юн Карлсен, нали? И сега се намираш в задънена улица?
— Затваряй си устата — процеди той, но не успя да го каже със заплашителен тон, както целеше.
Защото жената беше права: всичко отиваше по дяволите. Навън небето започна да просветлява. Двамата поседяха мълчаливо в мрачната стая. Накрая тя реши да вземе думата:
— Аз ще те заведа при Юн Карлсен.
— Какво? — слиса се той.
— Знам къде се намира в момента.
— Къде?
— В едно имение.
— Откъде знаеш?
— Имението е собственост на Армията на спасението и аз отговарям за списъка с ползвателите му. От полицията се обадиха, за да проверят дали могат да настанят там Юн през следващите дни без риск някой да го обезпокои.
— Аха. И защо искаш да ми помогнеш?
— Защото Хари няма да ти каже местонахождението на Юн и ти ще го застреляш — обясни простичко Мартине.
Отново прикова поглед в нея. Чак сега си даде сметка, че тя наистина смята да го направи. Кимна:
— Колко души има в това имение?
— Юн, приятелката му и един полицай.
Само един полицай. В главата му започна да се заформя план.
— На какво разстояние се намира имението оттук?
— Четирийсет и пет минути с кола. Сутрин заради натоварения трафик понякога отнема час. Ще отидем с моя автомобил. Отвън е.
— Защо ми помагаш?
— Нали вече ти казах. Искам всичко да приключи възможно най-бързо.
— Осъзнаваш, че ако блъфираш, ще ти пръсна мозъка, нали?
Тя кимна.
— Да тръгваме — подкани я той.
В седем часа и четиринайсет минути, благодарение на болката, пронизваща всяка фибра от тялото му, Хари знаеше, че е жив. Знаеше го и заради кучетата, които искаха още алкохол. Отвори едното си око и се огледа. Дрехите му лежаха пръснати по пода на хотелската стая. Добре поне, че е сам. Прицели се да вземе чашата върху нощното шкафче и успя да я улучи. Беше празна, прокара пръст по дъното ѝ и го облиза. Сладко. Алкохолът се бе изпарил.
Стана от леглото и отиде в банята с чашата в ръка. Като се стараеше да отбягва огледалото, си наля вода. Изпи я бавно. Кучетата запротестираха, но той не им се даде. Изпи още една чаша вода. Самолетът! Погледна към китката си. Къде, по дяволите, се е дянал часовникът му? И колко е часът? Трябваше незабавно да се махне оттук и да се прибере у дома. Но първо само да обърне едно питие… Намери си панталона и го обу. Пръстите му, сякаш отекли, бяха изгубили чувствителността си. Сакът. Ето го. Несесерът с тоалетните принадлежности. Обувките. А мобилният му телефон? От него нямаше и следа. Хари позвъни на рецепцията. В слушалката се чу как принтерът изплюва някаква разписка, докато рецепционистката три пъти повтори на Хари колко е часът. Мозъкът му така и не възприе информацията. Изломоти нещо на английски. Самия той едва го разбра.