— Разбира се, тръгваме си — успокои я Беате.
Двете жени се отправиха към вратата, но гласът на Хари ги спря:
— Почакайте малко.
Те се обърнаха. Хари стоеше надвесен над трупа.
— Забелязахте ли, че по ръцете му има следи от убождания със спринцовка? Проверявали ли сте кръвта му за наркотици?
Съдебната лекарка въздъхна:
— Донесоха го сутринта. Успяхме само да го приберем в хладилника.
— И кога ще направите изследванията?
— Важно ли е? — попита тя и продължи, защото забеляза колебанието на Хари: — Моля ви да ми отговорите откровено. Решим ли да се заемем с този случай, останалите експертизи, за които непрекъснато ни опявате, ще се забавят още повече. Точно преди Коледа настана пълен ад.
— Права сте. Е, инжектирал си е нещо, но вече е мъртъв. Няма значение. Свалихте ли му часовника?
— Какъв часовник?
— На запис от камерата на банкомат отпреди няколко дни се вижда „Seiko SQ50“ на ръката му.
— На ръката му нямаше часовник.
— Сигурно го е изгубил — Хари погледна китката си.
Навън Беате каза, че ще ходи в интензивното отделение да види как е Халвуршен.
— Добре. Аз ще си взема такси. Можем ли категорично да установим самоличността му?
— В смисъл?
— Трябва да сме сигурни, че трупът в моргата е на Станкич.
— Разбира се, нали такава е стандартната процедура. Трупът е от кръвна група А. Пробите съвпадат с кръвта, полепнала по джобовете на Халвуршен.
— Това е най-често срещаната кръвна група в Норвегия, Беате.
— Да, но ще проверим и ДНК-профила. Съмнения ли имаш?
— Предпочитам да направим всичко, както си му е редът — сви рамене Хари. — Кога ще излязат резултатите?
— Най-рано в сряда. Как ти звучи?
— Цели три дни? Звучи ми зле.
— Хари…
Той вдигна отбранително ръце:
— Добре де, добре. Тръгвам. И да поспиш, чуваш ли?
— Ти май се нуждаеш от сън повече от мен.
Хари сложи ръка върху рамото ѝ. Усети колко се бе стопила през последните дни.
— Той е мъжко момче, Беате. И му се живее. Не го забравяй, нали?
Тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да отговори. Но в крайна сметка само се усмихна леко и кимна.
В таксито Хари извади мобилния си телефон и набра номера на Халвуршен. Както и очакваше, никой не му отговори. После позвъни на рецепцията на хотел „Интернационал“. Поиска да го свържат с Фред от бара. Молбата му бе посрещната с леко недоумение:
— Кой Фред? От кой бар?
— The other bar59
— Обажда се полицаят — представи се Хари, когато чу гласа на бармана. — Вчера дойдох при теб да питам за Малкия спасител.
— Да?
— Трябва да говоря с нея.
— Съобщиха ѝ лошата вест. Сбогом.
Хари остана замислен с притихналия телефон в ръка. После го прибра във вътрешния си джоб и през прозореца на таксито се загледа в безлюдните улици. В момента майката на Станкич сигурно пали свещ в катедралата.
— Ресторант „Скрьодер“ — оповести шофьорът и спря.
Вътре Хари се настани на обичайното си място. Поръча си бира. Преполови я. Така нареченият ресторант всъщност представляваше съвсем непретенциозна овехтяла кръчма, но в атмосферата ѝ се долавяше достойнство и гордост или благодарение на клиентелата, или на персонала, или на хубавите картини, които никак не се връзваха с опушените стени. А вероятно заведението дължеше завидната си аура на стоицизма си, помогнал му да оцелее години наред, докато много съседни барове промениха неколкократно табелите и собствениците си.
Наближаваше да затварят и заведението почти се изпразни. Освен това беше неделя. Изненадващо вътре влезе нов посетител, огледа помещението, докато разкопчаваше палтото над туиденото си сако, и се насочи право към масата на Хари.
— Добър вечер, приятелю — поздрави Столе Ауне. — Май тук е редовният ти ъгъл?
— Това не се нарича ъгъл — възрази Хари с ясна дикция. — По-скоро е кът.
Ауне се усмихна с неприкрито задоволство. Обичаше да води такива спорове с Хари. Сервитьорката го изгледа мнително, защото си поръча само чаша чай.
— По твоята логика значи човек стои наказан не в позорния ъгъл, а в позорния кът, така ли? — попита Ауне и пооправи червената си папийонка на черни точици.
Хари се усмихна.
— Какво се опитвате да ми намекнете, господин психолог?
— Щом си ме повикал, имаш нужда от мнението ми.
— И колко вземаш на час, за да кажеш на пациентите си, че изпитват срам?