— Отвори ги — прошепна тя.
Хари я послуша. Не можеше да отлепи очи от нея. Лицето ѝ излъчваше тревожно очакване.
— Много си красива — отрони той със задавен и леко смутен глас.
Забеляза, че Мартине преглътна, сякаш в гърлото ѝ заседна буца. После устните ѝ се разтеглиха в победоносна усмивка.
— Вдигни си ръцете — нареди тя.
Хвана тениската му и я съблече през главата.
— А ти си грозен — промълви тя. — Грозен и едновременно неустоим.
Опияняваща болка прониза Хари, когато тя захапа зърното на гръдта му. Едната ѝ ръка се плъзна по гърба му и се насочи към члена му. Забързаният ѝ дъх пареше по врата му, а другата ѝ ръка посегна към колана му. Той я прегърна през кръста. Изведнъж усети как мускулите ѝ леко потръпнаха и се стегнаха, макар тя да се мъчеше да прикрие колко е напрегната. Мартине се страхуваше.
— Почакай — прошепна Хари.
Ръката ѝ замръзна на място. Хари се наведе към ухото ѝ:
— Наистина ли искаш да го направим? Знаеш ли в какво се забъркваш?
Все още усещаше влажния ѝ пресеклив дъх по кожата си.
— Не, а ти? — простена тя.
— И аз не знам. Може би не бива да…
Тя стана. В погледа ѝ се четеше обида и отчаяние.
— Но аз… усещам, че и ти…
— Безспорно — успокои я Хари и я погали по косата. — Ти ме привличаш още от първата ни среща.
— Наистина ли? — хвана ръката му и я долепи до пламналата си буза.
— Е, от втората — усмихна се Хари.
— Нима?
— Добре де, от третата. Нужно е време, за да оцениш хубавата музика.
— Аз хубава музика ли съм?
— Излъгах те, харесах те още от пръв поглед. Обаче не се заблуждавай! Не се давам лесно.
Мартине се усмихна и избухна в смях. Хари също. Тя се наведе напред и опря чело о гърдите му. Смехът ѝ премина в хълцане, докато го удряше леко по рамото. Едва когато усети как топлите ѝ сълзи капят върху корема му, Хари разбра, че Мартине плаче.
Юн се събуди. Вероятно заради студа, предположи той. Не намери друго обяснение. Апартаментът на Роберт тънеше в мрак. Мозъкът му обаче върна лентата назад и той осъзна, че последните му спомени не са били сън. Наистина чу как някой отключва вратата и я отваря. Долови дишане в стаята. С усещането за непрекъснато повтарящ се кошмар се обърна.
Над леглото му се бе надвесила човешка фигура.
Юн си пое панически дъх. Неистовият страх го захапа, зъбите му се впиха в плътта и засегнаха нервите на костната обвивка, защото Юн не се съмняваше, че човекът иска го убие.
— Stilga sam — прошепна силуетът.
И малкото думи, които Юн бе научил на сърбохърватски от вуковарските бежанци, се оказа достатъчно, за да сглоби смисъла на казаното:
— Дойдох.
— Винаги ли си бил самотник, Хари?
— Май да.
— И каква е причината?
Хари вдигна рамене.
— Никога не съм бил особено общителен.
— Това ли е обяснението?
Хари издуха облаче дим към тавана и усети как Мартине помириса пуловера и врата му. Лежаха в спалнята, той — отвит, тя — завита.
— Бярне Мьолер, бившият ми началник, казва, че такива като мен непрекъснато избират пътя на най-силното съпротивление. Според него било заложено в „прокълнатата ни природа“. Затова в крайна сметка всички ни изоставяли. Не знам какво да ти кажа. Нямам нищо против да живея сам. С времето започнах да харесвам образа си на самотник. А ти?
— Предпочитам ти да ми разказваш за себе си.
— Защо?
— Не знам. Приятно ми е да слушам гласа ти. Нима е възможно човек да се наслаждава на самотата си?
Хари дръпна жадно от цигарата, задържа дима в дробовете си и си представи колко по-лесно би протичало общуването, ако хората можеха да изпускат дима във фигури, които обясняват всичко, вместо да говорят. Издиша с продължително съскане:
— За да оцелееш сам, трябва да откриеш какво харесваш в себе си. Според повечето хора доброволната самота е признак на асоциално поведение и егоизъм. Така обаче си напълно независим и не завличаш и близките си на дъното, ако си тръгнал натам. Мнозина се боят от самотата, но мен тя ме направи свободен, силен и неуязвим.
— Значи самотата ти даде сила?
— Да. Или както казва доктор Стокман: „Най-силен е онзи, който разчита на себе си.“
— Първо ми говориш за Зюскинд, а сега цитираш Ибсен62?
Хари се усмихна доволно.
— Баща ми често повтаряше тази мисъл. — После въздъхна и додаде: — Преди да си отиде майка ми.
62
Хенрик Ибсен (1828-1906) — норвежки драматург, наричан „бащата на съвременната драма“. Смята се за най-поставяния драматург след Шекспир. — Б.пр.