— Навярно е станало някакво недоразумение, Хуле. Иначе би било истинска катастрофа. Коя е жертвата?
Хари се надяваше собственото му изражение да не издаде нищо.
— Служебните ми задължения не ми позволяват да го споделя.
Екхоф се почеса по брадичката с ръка, пъхната в дебела ръкавица.
— Разбира се. Но… нали давността на престъплението е изтекла?
— Зависи от гледната точка — отвърна Хари и погледна към брега.
— Ще тръгваме ли?
— Най-добре да не вървим един след друг. Тежестта…
Хари едва преглътна и посочи красноречиво леда.
Щом стъпи повредим на сушата, се обърна. Духаше силен вятър и вдигаше снега над леда като мъглява димна завеса. Отдалеч Екхоф стъпваше сякаш върху облаци.
Хари се върна на паркинга. Тънък слой скреж покриваше прозорците на колата му. Влезе, запали двигателя и пусна парното на най-силната степен. Горещата въздушна струя задуха срещу студените стъкла. Докато чакаше видимостта да се подобри, Хари се сети какво му каза Скаре: Мадс Гилстрюп се обадил на Халвуршен. Хари извади визитката на Гилстрюп от джоба си и набра номера му. Никой не вдигна. Понечи да прибере телефона, но той звънна. На екрана се изписа номерът на хотел „Интернационал“.
— How are you?66 — попита женски глас на безупречен английски.
— Горе-долу — отвърна Хари. — Получи ли…?
— Да.
Хари си пое дъх:
— Той ли е?
— Да — въздъхна тя. — Той е.
— Сигурна ли си? Не забравяй, че не е толкова лесно да идентифицираш някого само по…
— Хари? — прекъсна го тя.
— Да?
— I’m quite sure.67
Ако разговаряха по-надълго, учителката по английски вероятно би му обяснила, че изразът quite sure буквално означава „доста сигурна“, но в дадения контекст се разбира като „напълно сигурна“.
— Благодаря — промърмори той и затвори.
Искрено се надяваше тя да е права.
Защото това променяше коренно ситуацията.
Хари пусна чистачките да избутат топящия се скреж. Телефонът звънна за втори път.
— Да, моля.
— Обажда се госпожа Михолеч, майката на София. Казахте да ви се обадя на този номер, ако…
— Какво има?
— Случи се нещо. Със София.
Трийсета глава
Най-краткият ден в годината.
Така пишеше на първа страница на вестник „Афтенпостен“, оставен върху масата пред Хари в чакалнята в пункта за бърза помощ на улица „Стургата“. Погледна часовника на стената. Забрави, че пак се сдоби с ръчен часовник.
— Докторът каза да влизате, Хуле — извика жената на регистратурата, където Хари обясни, че е дошъл да поговори с лекаря, прегледал София Михолеч преди няколко часа. — Третата врата надясно по коридора.
Стана и се отдалечи от мълчаливите изтощени пациенти. Третата врата вдясно. Случайността би могла да изпрати София и във втората врата вдясно, разбира се. Или в третата отляво. Но явно бе решила да я изпрати точно в кабинета на Матиас Люн-Хелгесен.
— Здравей, съобщиха ми, че си ти — усмихна се лекарят, стана и му протегна ръка. — С какво мога да ти помогна този път?
— Идвам във връзка с пациентка, приета сутринта. София Михолеч.
— Аха. Седни, Хари.
Хари не се ядоса на дружелюбния тон, с който го посрещна Матиас, но отклони поканата. Не заради наранената си мъжка гордост, а просто защото беше излишно да удължават неловкото си положение.
— Майката на София се свърза с мен. Сутринта се събудила от плача на дъщеря си. Влязла в стаята ѝ и я намерила цялата в кръв и синини. София ѝ казала, че излязла с приятелки и се подхлъзнала на леда. Госпожа Михолеч събудила мъжа си и той довел дъщеря им при теб — обясни накратко Хари.
— Не отричам.
Матиас се подпря на лакти и се наведе напред, за да покаже искрената си заинтересованост от случая.
— Според майката София лъже — продължи Хари. — Госпожа Михолеч огледала леглото на дъщеря си, след като София и баща ѝ тръгнали за болницата. Кръв имало не само по възглавницата, а и на чаршафа, „там долу“, както се изрази тя.
— Мхм.
С реакцията си Матиас нито потвърди, нито обори казаното. Хари знаеше, че в университета студентите по психология се научават да използват това странно междуметие с възходяща интонация, за да окуражат пациента да продължи да говори.