Тя се опита да привлече погледа му още веднъж, за да го усети върху себе си, но не успя. Докато слизаше с асансьора, кръвта на Рагнхил Гилстрюп плъзна по тялото ѝ на силни, сладостни тласъци и тя се разтрепери.
Изминаха три дни. На четвъртия той ѝ се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите ѝ имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.
— Благодаря ви, задето сте взели толкова присърце положението на нашите имоти, госпожо Гилстрюп — отговори той. — Като човек с икономическо образование признавам, че не мога да ви опровергая, но…
— Но какво? Счетоводният баланс недвусмислено показва…
Рагнхил чу как дъхът ѝ съска гневно в мембраната.
— Въпросът има и човешки аспект.
— Човешки?
— Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?
Тя престана да диша.
— Ами… — подхвана тя.
— С удоволствие ще ви запозная с неколцина от тези хора. Тогава може би ще ме разберете.
Тя поклати глава, макар да не го виждаше.
— Искам да изгладя някои недоразумения по отношение на намеренията ни — настоя тя. — Зает ли сте в четвъртък вечерта?
— Не, но…
— Елате да поговорим във „Файншмекер“ в осем.
— Какво е „Файншмекер“?
Тя не се сдържа и се усмихна.
— Ресторант във Фрогнер. Всеки таксиметров шофьор знае къде се намира.
— Щом се намира във Фрогнер, ще дойда с велосипед.
— Добре. Довиждане.
Рагнхил веднага се срещна с Мадс и със свекъра си и им обясни положението.
— Явно ключът към успеха се крие в този техен консултант — отсече Алберт Гилстрюп. — Ако го спечелим на наша страна, имотите им са наши.
— Нали ви казвам: няма да си промени мнението, каквато и сума да му предложим.
— О, ще го промени, и още как — възрази свекърът.
— Няма!
— Права си, няма да предаде принципите на Армията на спасението. Нека размахва моралисткото си знаме сред сътрудниците си. Трябва да погъделичкаме вродената у всеки човек алчност.
Рагнхил поклати глава.
— Него няма да можем да го подкупим. Той… не би взел рушвет.
— Всеки си има цена — усмихна се печално Алберт Гилстрюп и размаха показалец пред лицето ѝ като метроном. — Армията на спасението е отроче на пиетизма, а пиетизмът въплъщава практичния човешки подход към религията. Точно по тази причина пиетизмът е добил популярност тук, в бедния север; първо хляб, после молитва. Предлагам да го изкушим с два милиона.
— Два милиона? — задъха се Мадс Гилстрюп. — Само за да… даде препоръката си за продажба на имотите?
— Ще получи парите само ако продажбата се осъществи, разбира се. No cure, no pay31.
— И все пак сумата ми се струва безумно голяма — възпротиви се синът му.
Без да го погледна, Алберт Гилстрюп отвърна:
— Единственото безумие в нашия случай е начинът, по който ти стопи семейното ни богатство във време, когато всичко останало се вдига.
Мадс Гилстрюп отвори уста два пъти като риба на сухо.
— Този сътрудник на Армията няма да има желание да преговаря с нас за цената, ако първото ни предложение му се стори твърде незадоволително — отбеляза свекър ѝ. — Трябва да го нокаутираме още при първия ни опит да го подкупим. Два милиона. Какво ще кажеш, Рагнхил?
Тя кимна и се вторачи през прозореца, защото не издържаше да гледа клюмналата глава на съпруга си, застанал в сянка.
Седнал на масата, Юн Карлсен я чакаше. Стори ѝ се по-дребен от предния път. Сигурно защото си бе сменил униформата с торбест костюм, вероятно купен от „Фретекс“, или защото явно не се чувстваше комфортно в луксозния ресторант. Стана, за да ѝ подаде ръка, и събори вазата. Със съвместна акция успяха да спасят цветята и дълго се смяха. После разговаряха за разни неща. Той я попита дали има деца. Тя поклати глава.