А той има ли деца? Не. Да, но вероятно…? Не.
Разговорът се насочи към недвижимите имоти на Армията, но за свое учудване тя привеждаше аргументи в полза на предложението си без обичайния плам. Той се усмихна и отпи от виното. Тя покачи офертата с десет процента. Той поклати глава. Усмивката не слизаше от лицето му. Направи ѝ комплимент за колието, което много отиваше на кожата ѝ.
— Подарък от майка ми — засмя се непринудено тя.
Сигурно гледа очите ми, помисли си Рагнхил. Светлосините ириси и бистрите склери.
Между основното ястие и десерта му отправи предложението за два милиона хонорар при помощ от негова страна. Не го гледаше в очите, защото той бе забил поглед в чашата с вино. Лицето му изведнъж пребледня.
След като я изслуша, попита тихо:
— Това ваша идея ли е?
— Да, моя и на моя свекър — тя усети, че се задъхва.
— Алберт Гилстрюп?
— Да. Освен нас двамата и мъжа ми никой няма да разбере. Ние също ще изгубим много, ако историята излезе наяве. Не по-малко от… вас.
— Какво съм казал или направил?
— Моля?
— Как съм ви навел на идеята, че ще приема тези сребърници?
Погледна я. По лицето на Рагнхил плъзна гъста червенина. От гимназията не помнеше да се е изчервявала.
— Предлагам да пропуснем десерта.
Юн Карлсен махна салфетката от коленете си и я остави върху масата до подложната чиния.
— Помислете, преди да ми дадете окончателен отговор, Юн — заекна тя. — За ваше добро е. Тази сума ще ви позволи да осъществите някои свои мечти.
— Като например да се превърна в корумпиран слуга, в жалък дезертьор? Да се разхождам из града с лъскав автомобил, докато всичките ми житейски принципи рухват около мен? — Гласът му се разтрепери от гняв. — Вие за това ли мечтаете, Рагнхил Гилстрюп?
Тя не успя да отговори.
— Сигурно съм ослепял — продължи той. — Защото когато се запознахме, ви видях като съвсем… различен човек.
— Успяхте да проникнете под обвивката — прошепна тя и усети как тялото ѝ отново започва да се тресе неудържимо като в асансьора.
— Какво?
— Видяхте ме такава, каквато съм — тя си прочисти гърлото. — А сега ви засегнах. Толкова съжалявам.
Настъпи мълчание. Рагнхил имаше чувството, че потъва в топли и студени слоеве вода.
— Да забравим за случилото се — предложи тя, след като сервитьорът се приближи до масата им и взе кредитната карта от протегнатата ѝ ръка. — То няма никакво значение за нас. Искате ли да се поразходим в парка „Фрогнер“?
— Аз…
— Моля ви.
Погледна я изненадан.
Дали?
Нима този поглед, който виждаше всичко, би могъл да се изненада?
Рагнхил се вторачи през прозореца на къщата в квартал Холменколен. Далеч, в ниското, се виждаше тъмен правоъгълник: парка „Фрогнер“. Там започна цялото безумие.
Минаваше полунощ. Автобусът, с който разнасяха топла супа, стоеше паркиран в гаража. Мартине се чувстваше приятно изморена, удовлетворена от свършената работа. На тротоара пред приюта на Армията в тясната мрачна улица чакаше Рикард. Той отиде да докара колата. Зад гърба си чу хрущене на сняг.
— Здравейте.
Обърна се. Сърцето ѝ спря да бие, когато зърна внушителния силует на светлината от самотния уличен фенер.
— Не ме ли познахте?
Сърцето ѝ удари веднъж. Два пъти. Три, четири. Възвърна си гласа.
— Какво правите тук? — попита тя с надеждата да не ѝ проличи колко е изплашена.
— Разбрах, че тази вечер сте дежурна в автобуса. Има известен напредък в разследването, както се казва. Поразсъждавах. — Той пристъпи напред, а светлината огря лицето му. Стори ѝ се по-сурово и застаряло от миналия път. Колко неща забравя човек за едно денонощие! — Имам няколко въпроса.
— Които не могат да почакат? — усмихна се тя и забеляза как твърдостта по лицето на полицая се смекчи.
— Чакате ли някого?
— Да, Рикард ще ме закара до вкъщи.
На рамото си полицаят носеше сак с надпис „Йете“, но твърде износен и захабен, за да бъде модерният ретровариант.
— Трябва да си купите чифт чисти подметки за маратонките — посъветва го тя и посочи сака.
Той я погледна изненадан.
— Не е нужно да си Жан-Батист Грьонуй, за да усетиш миризмата.
— Патрик Зюскинд32. „Парфюмът“.
— Полицай, който чете — отбеляза тя.
— Войник от Армията на спасението, който чете за убийства. А това, боя се, ни отвежда към целта, с която дойдох.