Гостът си погледна часовника. До тръгването на влака оставаше половин час. Моментът настъпи. Изкашля се, остави настрани салфетката и стана:
— С Джорджи си говорихме за всички наши познати от Вуковар. Пропуснахме да споменем само един.
— Така ли? — учуди се бащата и се усмихна: — Кого сте пропуснали, Серж?
Бащата изви главата си леко настрани — гледаше го с едното си око някак изпитателно, все едно се мъчи да разбере кое точно го смущава в непознатия младеж.
— Бобо.
По погледа на бащата гостът разбра, че се е досетил. Очаквал го е. Гласът му прокънтя между голите стени:
— Ти седеше в джипа и го посочи на сръбския комендант. — Преглътна. — Бобо е мъртъв.
В стаята настъпи тишина. Бащата остави приборите.
— Тогава се водеше война, Серж. Рано или късно всичко ще умрем.
Каза го спокойно, почти с примирение.
Бащата и Джорджи не помръднаха, когато Серж извади пистолета, затъкнат на кръста му, свали предпазителя, насочи го през масата и натисна спусъка. Чу се кратък сух изстрел. По тялото на бащата премина спазъм, краката на стола остъргаха пода. Мъжът наведе глава и погледна дупката в салфетката. Напоен от кръвта, белият плат залепна за гърдите му. Под салфетката плъзна алена роза.
— Погледни ме! — извика той и бащата машинално вдигна очи.
С втория куршум проби малка черна дупка в челото му. Главата на убития се килна напред и се удари в чинията с палачинката.
Обърна се към Джорджи. Младежът стоеше с отворена уста, а по бузата му се стичаше струйка кръв. След секунда разбра, че това не е кръв, а сладко от палачинката на баща му. Затъкна пистолета на кръста си.
— Трябва да застреляш и мен, Серж.
— С теб нямам неразчистени сметки.
Излезе от всекидневната и си взе якето. Джорджи го последва.
— Ще ти отмъстя, да знаеш! Ще те намеря и ще те убия, ако не ме изпревариш!
— И как ще ме намериш, Джорджи?
— Никога няма да забравя лицето ти. Знам кой си.
— Нима? Мислиш ме за Серж Долач. Обаче Серж Долач имаше рижава коса и беше по-висок от мен. А и аз не умея да тичам бързо, Джорджи. Но нека се порадваме, че не си ме познал. Затова ще те оставя жив.
Наведе се напред, целуна страстно Джорджи по устата, отвори вратата и си тръгна.
Във вестниците писаха за убийството, но не проведоха разследване по случая. Три месеца по-късно, случи се неделен ден, майка му каза, че в къщата им се отбил хърватин. Не разполагал с много пари, но бил посъбрал скромна сума. Сърбинът, който измъчвал покойния му брат по време на войната, се преместил да живее в съседния квартал. И човекът дошъл да моли за помощ Малкия спасител. Името му се разчуло.
Старецът в приюта си изгори пръстите на поредната цигара и изруга високо.
Той стана и отиде в приемната. Зад стъклото на гишето стоеше младеж. В стаичката се виждаше червеното знаме на Армията на спасението.
— Could I please use the phone?33
Младежът го погледна изкосо:
— Само ако се обаждате в Норвегия.
— Да.
Младежът му посочи тесен кабинет зад гърба си и той влезе. Седна до бюрото и се вторачи в телефона. Сети се за гласа на майка си. Притеснен и изплашен, нежен и топъл. Като прегръдка. Стана, затвори вратата към приемната и набра номера на стаята в хотел „Интернационал“. Нямаше я. Не ѝ остави съобщение. Вратата се отвори.
— Забранено е да затваряте вратата — поясни младежа.
— Добре, извинете. Имате ли телефонен указател?
Без да прикрива досадата си, младежът посочи дебела книга до телефона и излезе.
Отвори на името Юн Карлсен, адрес улица „Гьотеборг“ 4, и набра номера.
Теа Нилсен се вторачи в звънящия телефон.
Беше влязла в апартамента на Юн с ключа, който той ѝ даде.
Полицаите казаха, че някъде трябва да има дупка от куршум. Намери една във вратата на шкафа.
Някакъв тип се бе опитал да убие Юн. Да му отнеме живота. Тази мисъл я ядоса. Но не я изплаши. Понякога ѝ се струваше, че никога повече няма да изпита страх, не и от смъртта.
Полицаите огледаха жилището, ала не се задържаха дълго. Няма следи освен от куршумите, установиха те.
В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му ѝ хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.