— Помолихте ме да се помъча да си спомня дали някой ми се е обадил и ме е попитал кой е дежурен в деня, когато убиха Роберт Карлсен.
— И?
— Мислих, мислих…
— И?
— Никой не ме е питал подобно нещо.
Дълго мълчание.
— Нима ми се обаждате, за да ми съобщите това? — попита той с дрезгав топъл глас, сякаш току-що става от сън.
— Да. Лошо ли постъпих?
— Не, не, разбира се. Благодарен съм ви за помощта.
— Няма нищо.
Тя затвори очи в очакване на гласа му:
— Прибрахте ли се… благополучно?
— Мм. Електричеството спря.
— При мен също. Ще го пуснат.
— Ами ако токът изобщо не дойде?
— Какво искате да кажете?
— Тогава сигурно ще настъпи пълен хаос.
— Често ли мислите за такива неща?
— Понякога. Инфраструктурата на нашата цивилизация е много по-уязвима, отколкото ни се иска да мислим. Вие какво смятате по въпроса?
Хари помълча известно време.
— Ами какво… — най-сетне подхвана той. — Според мен съществува постоянна опасност всички системи, на които разчитаме, изведнъж да откажат и да ни погълне нощ, където законите и правилата вече не могат да ни защитят, където властват студ и хищници и всеки трябва да се спасява поединично.
— Представата ви за света — подхвана тя, след като той не се сети какво повече да каже — не е никак подходяща за приспиването на малко момиче. Хари, вие сте безнадежден антиутопист.
— Нали съм полицай, то си е почти задължително. Лека нощ.
Затвори, без да изчака отговора ѝ.
Хари се сви под завивката и впери поглед в стената. Температурата в апартамента спадаше.
Замисли се за небето. За Ондалснес. За дядо си, за майка си. За погребението ѝ. Как шепнеше вечерната молитва с нежния си кадифен глас. „Непоклатима крепост е нашият Бог“. Ала в безтегловния миг преди да потъне в сън, се сети за Мартине. Още чуваше гласа ѝ в главата си.
Телевизорът в стаята се събуди със стон и зашумя. Осветлението в коридора се включи и през отворената врата на спалнята върху лицето на Хари падна светъл лъч. Но той вече спеше.
Двайсет минути по-късно домашният му телефон звънна. Отвори очи и изруга. Замъкна се в антрето, треперещ от студ, и вдигна слушалката:
— Слушам те. Не говори високо.
— Хари?
— Горе-долу да. Какво има, Халвуршен?
— Случи се нещо.
— Нещо или нещо сериозно?
— Нещо сериозно.
— Мамка му.
Петнайсета глава
Саил зъзнеше на пътеката по течението на Акершелва. Мътните го взели този проклет албанец! Въпреки студа реката не беше замръзнала. Черните ѝ води допълнително сгъстяваха мрака под железния мост. Шестнайсетгодишният Саил дойде преди четири години от Сомалия заедно с майка си. На четиринайсет започна да продава хашиш, а от миналата година — и хероин. Ако Хукс пак му върже тенекия за пореден път, Саил се опасяваше, че ще зъзне цяла нощ, без да успее да пласира стоката си. Десет дози от по сто милиграма. Ако имаше навършени осемнайсет, спокойно можеше да слезе на „Плата“ и да ги продаде. Ченгетата там обаче закопчават малолетни дилъри. Затова те се навъртат по течението на реката — предимно младежи от Сомалия. Снабдяват или малолетни, или хора, които по някаква причина не желаят да се появяват на „Плата“. Скапаният Хукс, къде се губи! Саил се нуждаеше от тези пари, и то веднага!
По пътеката се зададе мъж. Не беше Хукс: той още накуцваше, след като банда гангстери от пакистански и албански произход го пребиха заради разреден амфетамин. Сякаш има друг амфетамин, освен е примеси! Приближаващият се мъж не приличаше нито на полицейски информатор, нито на наркоман въпреки синьото яке, каквото носят мнозина безпризорни зависими скитници. Саил се огледа. Наоколо не се виждаха други хора освен тях двамата.
Изчака мъжа да се приближи и изскочи от сянката под моста.
— Доза от сто милиграма?
Мъжът се усмихна, поклати глава и понечи да продължи. Саил обаче му препречи пътя. За възрастта си сомалиецът беше доста едър. Впрочем беше едър за мъж на всяка възраст. Освен това носеше нож, марка „Rambo First Blood“, с отделение за компас и въдица. Във военния магазин струва хиляда крони, но негов приятел му го продаде за триста.
— Какво предпочиташ: да купиш или само да платиш? — попита Саил и вдигна заплашително ножа, чието набраздено острие проблесна под бледата светлина от уличния фенер.
— Excuse те?35
Чуждите езици определено не бяха сред силните страни на Саил.