— Тъмнината ми попречи.
Хаген изгледа продължително старши инспектора и попита:
— Значи Станкич се е намирал навън, когато сте влезли в стаята му? Някакви идеи какво прави наемен убиец на минус двайсет градуса посред нощ по улиците на Осло?
Началникът понижи глас:
— Разчитам, че контролираш денонощната охрана на Юн Карлсен, Хуле.
— На Юн ли? — учуди се Екхоф. — Но нали е в болница?
— Поставил съм охрана пред стаята му — обясни Хари, като се надяваше колебливият му глас да внушава доверие. — Тъкмо се канех да се обадя на колегата и да провери дали всичко е наред.
Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“41 на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:
— Странден.
— Обажда се Хуле. Нещо ново?
— Не. Из коридора се разхожда някакъв пациент, който не може да заспи. Гледа малко странно, но иначе ми се струва безобиден.
Мъжът със системата продължи да се влачи запъхтян по коридора.
— Да е ставало нещо по-рано тази вечер?
— Да, „Тотнъм“ отупа „Арсенал“ на „Уайт Харт Лейн“. Освен това спряха тока.
— А нашият човек?
— Не е гъкнал.
— Провери ли дали е добре?
— Като изключим хемороидите, нищо му няма.
Странден наостри уши. Мълчанието изведнъж му се стори зловещо.
— Само се пошегувах. Веднага ще вляза да проверя. Не затваряй.
Вътре се носеше сладникав мирис. На бонбони, предположи полицаят. Светлината от коридора близна болничната стая и изчезна, когато вратата бавно се хлопна зад гърба му. Все пак различи глава върху бялата възглавница. Приближи се. Тишина. Пълна тишина. Усети липсата на най-обичайния звук в стаята с жив човек.
— Карлсен?
Никаква реакция.
Странден се изкашля и повтори малко по-високо:
— Карлсен.
Гласът на Хари се чу от телефона съвсем ясно:
— Какво става там?
Странден доближи слушалката до ухото си:
— Спи като бебе.
— Сигурен ли си?
Странден погледна лицето върху възглавницата и разбра, че именно това го бе разтревожило: Карлсен спеше като бебе. Възрастните хора обикновено издават повече звуци по време на сън. Надвеси се над лицето, за да провери дали диша.
— Ало! — викаше Хари от слушалката. — Ало!
Шестнайсета глава
Слънцето го топли с лъчите си, а дългите стръкове трева върху пясъчните дюни се поклащат и кимат доволно под полъха на лекия ветрец. Явно току-що се е изкъпал, защото хавлията под него в мокра.
— Виж — посочва майка му.
Той заслонява очите си с ръка и устремява поглед над проблясващата изумително синя повърхност на Адриатическо море. Във водата гази мъж с широка усмивка. Баща му. Зад него се задава Бобо. После и Джорджи. До него плува малко куче с вирната опашка. Докато ги гледа, от морето започват да излизат все повече хора. Някои от тях познава. Например бащата на Джорджи. Други просто е виждал някъде. Лице, подаващо се от открехнатата врата на парижки апартамент. Чертите на хората се размиват до неузнаваемост. Лицата им приличат на гротескни маски, които му се хилят подигравателно. Слънцето се изгубва зад облаците и температурата рязко пада. Маските започват да крещят.
Събуди се от смъдяща болка в хълбока и отвори очи. Намираше се в Осло. На пода под стълбището във вход на жилищна сграда. Над него се бе надвесил някакъв човек. Викаше. Една дума от бурния словесен поток на непознатия звучеше почти като на сърбохърватски: наркоман.
Оказа се мъж в късо кожено яке. Отдръпна се крачка назад и вдигна крак. Ритна го в хълбока, където и без това вече усещаше болка. Легналият на пода простена и се обърна на другата страна. Зад мъжа с коженото яке се появи друг. Стиснал носа си с два пръста, той се смееше. Коженото яке посочи към входната врата.
Погледна ги. Опипа джоба на якето си: пистолетът още беше вътре. В пълнителя останаха два патрона. Но ако заплаши тези двамата с оръжие, рискува да го издадат на полицията.
Коженото яке избърбори нещо ядосано и замахна с ръка.
Мъжът на пода закри глава с ръка и се изправи. Другият, дето си стискаше носа, отвори вратата с ехидна усмивка и го ритна по задника, за да излезе по-бързо навън.
Зад него вратата щракна. Чу как двамата се качиха по стълбите. Погледна си часовника. Четири през нощта. Все същият непрогледен мрак и вкочаняващ студ. Опипа гърба на якето си. Цялото беше мокро. Крачолите на панталона му — също. Вонеше на урина. Да не би да се е изпуснал? Не, сигурно без да забележи, е легнал в локва замръзнала пикоч във входа. После топлината от тялото му я е размразила.