Мушна ръце в джобовете си и започна да подтичва по улицата. Вече изобщо нехаеше за автомобилите, които го подминават.
Пациентът промърмори „благодаря“ под носа си. Доктор Матиас Люн-Хелгесен затвори след него вратата на кабинета си и се отпусна тежко върху стола. Погледна часовника с прозявка. 06:00. Оставаше един час, докато застъпи сутрешната смяна. После ще се прибере. Ще поспи няколко часа и ще отиде при Ракел. Тя ще го чака под завивките в голямата дървена къща в квартал Холменколен. Лекарят още не бе успял да улучи правилния подход към малкия, но не се съмняваше, че ще се справи. Матиас Люн-Хелгесен винаги постигаше целите си. Освен това Олег не го мразеше, просто се бе привързал силно към бившия приятел на майка си. Полицая. Странно как детето с присъщата за възрастта му доверчивост бе възприело този алкохолизиран и психически неустойчив мъж за свой баща и образец в живота.
Отдавна възнамеряваше да поговори с Ракел за контактите на Олег с полицая, но все го отлагаше. Подхванеше ли темата, щеше да се превърне в жалък глупак в очите ѝ. А вероятно дори да я подтикне към размисъл той ли е мъжът на живота ѝ. А той искаше да бъде нейната сбъдната мечта. Беше готов на всичко само и само да я задържи. А за да разбере кой е този полицай, трябваше да попита Ракел. И той го направи. Попита я каква е историята с този Хари. Ракел отвърна, че във връзката им нямало нищо особено. Просто навремето го обичала. Ако не се бе изразила точно така, Матиас едва ли би се сетил, че Ракел никога не му е казвала тази дума.
Доктор Люн-Хелгесен тръсна глава, за да прогони безсмислените притеснения, провери на компютъра името на следващия си пациент и излезе в малкото преддверие, където медицинската сестра приемаше пациентите, преди той да ги покани в кабинета. Понеже там нямаше никого, лекарят излезе в чакалнята.
Петима души го гледаха умолително да ги приеме възможно по-скоро. Изключение правеше само мъж, седнал в ъгъла. Спеше с отворена уста, опрял глава о стената. Синьото яке и острата миризма на престояла урина, която лъхаше на талази, бяха сигурни признаци, за пациент с наркозависимост. Също толкова сигурно беше, че този тип ще се оплаква от болки и ще поиска рецепта за обезболяващи.
Матиас се приближи до него. Сбърчи погнусено нос. Разтърси го и бързо се отдръпна, защото знаеше от опит, че голяма част от зависимите имат изграден механизъм за отреагиране, придобит след дългогодишен горчив опит с улични бандити, които им отмъкват дрогата и парите: когато някой ги побутне, те замахват да го ударят с юмрук или да го пронижат с нож.
Мъжът отвори очи и погледна Матиас с изненадващо адекватен вид.
— Какви оплаквания имате? — попита лекарят.
По принцип той задаваше подобен въпрос на пациента, когато двамата останат насаме, но на Матиас, капнал от умора, му бе дошло до гуша наркомани и пияници да му крадат от времето, което би могъл да посвети на другите си пациенти.
Мъжът се загърна в якето си, без да отговори.
— Ехо! Кажете ми защо сте тук.
Мъжът поклати глава и посочи един от хората в чакалнята, сякаш за да обясни, че не е негов ред.
— Това не е приют. Не можете да спите тук. Напуснете чакалнята веднага.
— I don ’I understand.42
— Leave — настоя Матиас. — Or I’ll call the police.43
Матиас установи с изненада, че едва се сдържа да не издърпа смърдящия наркоман от стола. Останалите пациенти се обърнаха към тях.
Мъжът кимна и стана бавно. Матиас изчака стъклената врата да се затвори.
— Браво на вас! Такива хора не бива да се допускат в лечебните заведения — обади се глас зад гърба му.
Матиас кимна, но мислите му витаеха другаде. Може би не ѝ повтаряше „обичам те“ достатъчно често. Сигурно причината се крие точно там.
В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.