Все пак й звъннах. Първо се обади прислужницата, после баща й. Най-после и тя самата.
— Ти ли си, Сали? — попитах аз.
— Да, кой е там? — каза тя. Страшна преструвана. Вече бях казал на баща й кой се обажда.
— Холдън Колфийлд. Как си?
— Ах, Холдън! Отлично съм. А ти как си?
Екстра! Слушай, как я караш? Тоест как си с училището?
— Чудесно — каза тя. — Хм… Нали знаеш…
— Браво. Ами, слушай, дали си свободна днес? Неделя е, но все се намира по някое дневно представление в неделен ден. Благотворително или нещо подобно. Искаш ли да отидем?
— С удоволствие. Възхитителна идея!
Възхитителна! Най-мразя тази дума. Така престорено звучи. За миг ми се дощя да й кажа, че се отказвам от излизането. Обаче продължихме да си чешем езиците. Всъщност тя си го чешеше. Аз не можех да се вредя да кажа дума. Първо ми разказа за някакъв си студент от Харвардския университет — сигурно е бил от първи курс, но тя го премълча естествено, — който страшно я ухажвал. Обаждал й се денонощно. Денонощно! Уби ме. После ми разказа за някакъв кадет от Уест Поинт, който бил готов да си пререже гръкляна за нея. Много важно. Казах й да се срещнем под часовника в хотел „Билтмор“ в два часа, и да не закъснява, защото дневните представления сигурно почват в два и половина. Тя вечно закъсняваше. Тогава затворих телефона. Корем ме заболяваше от нейните глупости, но беше много хубава. След като уговорих срещата със Сали, станах, облякох се и прибрах куфара. Преди да напусна стаята обаче, погледнах през прозореца, да видя какво правят онези там, извратените, но транспарантите на всички бяха спуснати. Сутрин бяха от скромни по-скромни. После слязох долу с асансьора и се отписах от хотела. Не видях Морис никъде. Разбира се, не се бях залетял да го търся, копелдака му с копелдак.
Като излязох от хотела, взех такси, но нямах никаква представа къде ще отида. Нямаше къде да отида. Беше едва неделя, а аз не можех да се завърна дома преди сряда — или вторник най-рано. А никак не ми се искаше да отивам в друг хотел — и пак да ми разбият черепа. Тогава взех, че казах на шофьора да ме откара на Централната гара. Тя беше точно до хотел „Билтмор“, където имах среща със Сали по-късно, и реших да си оставя куфарите в едно от онези шкафчета, от които ти дават ключа, и да отида да закуся. Бях вече гладен. В таксито си извадих портфейла и си преброих парите. Не помня колко ми бяха останали, но капиталът ми не беше много голям. За някакви си две седмици бях изхарчил царска сума. Истина. Страхотно разточителен съм, ей богу. Каквото не похарча, ще го загубя. Много често забравям да си взема и рестото в ресторанти, нощни заведения и прочие. Това просто вбесява родителите ми. И не мога да им се сърдя. Макар че баща ми е доста богат. Не зная какви пари вади — никога не е говорил за това с мене, — но предполагам, че доста много. Той е юрисконсулт на една корпорация. Тези мъжаги наистина ринат парите с лопати. Че е доста богат, се съди и по това, че вечно влага пари в разни постановки на Бродуей. Всъщност те винаги пропадат и майка ми се вбесява от това. Откакто умря брат ми Али, тя не е много добре. Страшно е нервна. И това е една от причините, поради които хич не ми се искаше да й кажа, че пак са ме отрязали.
Като си оставих куфарите на багаж, отидох в една закусвалня и закусих. Ядох като никога: сок от портокали, шунка с яйца, препечен хляб и кафе. Обикновено само пия портокалов сок. Много малко ям. Наистина. Затова съм и толкова кльощав. Предписаха ми да ям много тестени работи и глупости, за да наддам на килограми, но аз нищо не спазвам. Когато изляза някъде, обикновено ям само един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц. Не е много, но в малцовото мляко има много витамини. Х. В. Колфийлд. Холдън Витамин Колфийлд.
Докато си ядях яйцата, две калугерки с куфари и прочие — сигурно се местеха в друг манастир или нещо такова и чакаха влака — дойдоха и седнаха до мене на бара. Те като че ли не знаеха какво да правят с куфарите си, та им помогнах. Куфарите им бяха от евтините — имитация кожа или нещо такова. То няма значение, разбира се, но страшно мразя, когато някой е с евтини куфари. Зная, че звучи ужасно, но мога дори да намразя някого само като го гледам, че е с евтини куфари. И то защото веднъж ми си случи едно нещо. Когато учех в Елктън Хилз, спях в една стая с Дик Слейгъл, който имаше много прости куфари. Държеше ги под леглото си вместо на рафта, та да не ги гледат редом с моите. Страшно ми беше мъчно и все ми се искаше да изхвърля моите или нещо подобно. Готов бях дори да ги разменя с неговите. Моите, купени от Марк Крос, бяха от истинска кожа с всичките му глупости и сигурно струваха доста пари.
Но странно нещо. Ето какво се случи. Най-после взех, че сложих моите под леглото си вместо на рафта, за да не изпитва Слейгъл това идиотско чувство за малоценност. Но вижте какво стана. На другия ден той ги извади и ги сложи на рафта. И трябваше да мине известно време, докато разбера, че той постъпи така, защото искаше другите да мислят, че това са неговите куфари. Истина ви казвам. Много беше особен в това отношение. Непрекъснато говореше против куфарите ми: прекалено нови и буржоазни били. Страшно обичаше тази дума. Беше я прочел или чул някъде. Всичко, което имах, за него беше адски буржоазно. Дори писалката ми наричаше буржоазна. Вечно ми я искаше, но въпреки това я намираше за буржоазна. Само около два месеца живяхме в една стая. След това и двамата поискахме да ни преместят. Но странно нещо. След като се премести в друга стая, той взе да ми липсва, защото имаше адски силно чувство за хумор и понякога ни беше страшно весело заедно. Няма да се учудя много, ако и аз съм му липсвал. Отначало той само на шега наричаше нещата ми буржоазни и на мен не ми пукаше — всъщност дори ми се виждаше смешно. Но след известно време стана явно, че той вече не се шегува. Работата е там, че наистина е тежко да живееш в една стая с някого, ако твоите куфари са много по-хубави от неговите — ако твоите са наистина хубави, а неговите не са. Мислиш си, че ако другият човек е умен и прочие и има добро чувство за хумор, няма да го интересува чии куфари са по-хубави, но не е така. Съвсем не е така. Това беше една от причините да живея в една стая с глупак като Страдлейтър. Добре, че куфарите му бяха хубави като моите. Както и да е, тези две калугерки седнаха до мене и ние горе-долу завързахме разговор. Калугерката до мене държеше касичка — от тези, в които ще видите калугерки или девойки от Армията на спасението да събират пари около Коледа. Ще ги видите застанали по ъглите, особено по Пето авеню пред големите универсални магазини и други такива места. Както и да е, тази до мен си изпусна касичката на пода и аз се наведох да й я подам. Попитах дали събира пари за благотворителни цели. Каза, че не. Не могла да я сложи в куфара, като си опаковала вещите, затова я носела в ръце. Много приятно се усмихваше, като те погледне. Имаше голям нос и носеше от онези очила с някакви железни рамки, които не са много привлекателни, но лицето й изглеждаше страшно добродушно.