Докато стигнахме на моста, облаците се разкъсаха и топло слънце огря колата. То не блестеше в очите му.
Когато накрая пристигнахме у дома, той плачеше без да се срамува, а аз паркирах колата вместо него. Леко я одрасках, но не аз бях излекуван от телеклътцизъм. Освен това, можеше да бъде и по-лошо. Можеше да одраскам собствената си кола.
През следващите няколко дни той ме търсеше непрекъснато. В края на краищата, аз бях единственият, който можеше да разбере станалото чудо.
Той щеше да каже:
— Бях на танци и никоя двойка танцуващи не преплете краката си, не падна и не счупи една или две ключици. Аз можах да танцувам като зефир с крайно увлечение, без на моята партньорка изобщо да й прилошее, въпреки че беше яла неразумно много. — Или: — В службата инсталираха нов климатичен шкаф и той нито веднъж не падна върху пръстите на работника, за да ги счупи непоправимо. — Или дори: — Посетих приятел в една болница, нещо което някога не бих помислил да направя, и в никоя от стаите, покрай които минах, иглата на венозната инжекция не изскочи от вената и дори една единствена спринцовка не пропусна своята цел.
Понякога той щеше да ме пита на пресекулки:
— Сигурен ли си, че съм в състояние да спасявам човечеството?
— Абсолютно — щях да отвръщам аз. — Това е част от лечението.
Един ден обаче Менандер дойде намръщен при мен.
— Слушай — каза той, — точно отидох в банката, за да задам един въпрос относно моята банкова сметка, която е малко по-ниска отколкото би трябвало да бъде поради начина, по който успя да се измъкнеш от ресторанта, но не можах да получа отговора, защото в момента на влизането ми се повреди компютъра. Всички бяха озадачени. Дали лечението постепенно не изчезва?
— Това е невъзможно — отвърнах аз. — Може би тази работа няма нищо общо с теб. Може наоколо да е имало някой друг телеклътц, който не е бил излекуван. Вероятно той е влязъл едновременно с теб.
Но това не беше така. Банковият компютър бе излязъл от строя и при други два случая, когато той се е опитал да провери банковата си сметка. (Неговата нервност, предизвикана от незначителната сума, за която бях пропуснал да се погрижа, бе напълно осъдителна за възрастен човек). Накрая, когато компютърът в неговата фирма излязъл от строя при преминаването му покрай компютърното помещение, той дойде при мен в състояние, което можеше да се определи само като паническо.
— Той се върна, казвам ти. Той се върна! — извика Менандер. — Този път не мога да понеса това. Сега, когато вече свикнах с нормалното си състояние, не мога да се върна към моя стар начин на живот. Ще трябва да се самоубия.
— Не, не, Менандер. Така отиваш твърде далеч.
Той сякаш се сдържа на ръба на друг вик и помисли върху моята разумна забележка.
— Прав си — съгласи се той. — Така ще отида твърде далеч. Предлагам в замяна да убия теб. В края на краищата, няма да липсваш на никого, а това ще ме направи да се почувствам малко по-добре.
Разбрах неговата гледна точка, но само до известна степен.
— Преди да предприемеш каквото и да било, нека проверя тази работа — предложих аз. — Все пак, засега това се случва само с компютрите, а кой го е грижа за тях?
Аз бързо излязох, преди да успее да ме попита, как се очаква от него да се добере до своята банкова сметка, ако компютрите винаги отказват да работят при неговото приближаване. Той беше наистина един мономаниак на тази тема.
Такъв беше и Азазел, но на друга тема. Този път той изглежда бе наистина замесен в онова, което правеше с двете самини и все още правеше салта, когато пристигна. До днес не разбрах какво общо имаха салтата с тази работа.
Не мисля, че той някога, всъщност, оставаше спокоен, но успя да ми обясни какво се беше случило и после аз трябваше да го обясня на Менандер.
Настоях да се срещнем в парка. Избрах една доста многолюдна част, тъй като трябваше да разчитам на мигновено спасение, ако той загубеше главата си в преносен смисъл и се опиташе да ме накара да загубя моята в буквален.
— Менандер — казах аз, — твоят телеклътцизъм продължава да действа, но само за компютри. Само за компютри. Имаш моята дума. Ти си излекуван завинаги от всичко друго.
— Ами тогава излекувай ме и за компютрите.
— За съжаление, Менандер, това не може да бъде сторено. Ти не си излекуван за компютри и то завинаги. — По-скоро прошепнах последната дума, но той ме чу.
— Защо? Що за лекомислен, идиотски, смешен, тромав задник на болна двугърба камила си ти?
— Правиш това да звучи, сякаш има много видове, Менандер, което няма смисъл. Не разбираш ли, че причина за това е твоето искане да спасиш света?