— Свалете ме незабавно! — извика тя.
Впих очи в нея.
— Или какво? Ще ме върнеш в тъмницата?
Тя ме изгледа с презрение.
— Между другото, ако не си забелязала, победих твоето суперменче. Кой знае, някой ден може да го превърнеш в истинско момче!
— Омега беше далеч по-съвършен от теб — изсъска Директора.
— И въпреки това в момента аз нося тъпия ти задник в небето, а той… той е заровил нос дълбоко в прахоляка — отбелязах. — Ако под „по-съвършен“ имаш предвид абсолютно смотан във всяко отношение, тогава да, Омега определено е по-съвършен.
— Какво искаш? — тросна се Директора. — Къде сте ме понесли?
— В момента основно нагоре — отговорих. — Но имам няколко въпроса.
— Няма да ти кажа нищо!
Изгледах я строго. Русата й коса се вееше зад главата й.
— В такъв случай мисля да те пусна от много, много високо и да проверя можеш ли да станеш плоска. Това е така нареченото „размазваческо изкуство на ятото“.
В студените й очи проблесна искрен страх, което ме ободри.
— Какво те интересува? — попита тя предпазливо, като избягваше да гледа надолу.
— Коя е истинската ми майка? Защото това, че си ме проектирала, не те прави моя майка.
Не бях забравила думите на Джеб. Просто исках потвърждение.
— Не знам.
— Опа!
Пуснах я, Ръч пропадна към земята, а тя се разпищя.
— Ще ти кажа! — изкрещя, вперила очи в мен.
Спуснах се надолу и я улових.
— Та, канеше се да кажеш…
Тя преглътна с побледняло лице и си пое тежко дъх няколко пъти.
— Една изследователка. Занимаваше се с птици. Предложи да дари яйцеклетка. Самоличността й не е важна.
Сърцето ми подскочи.
— Име?
— Не си спомням. — Пръстите ми се разтвориха леко. — Чакай! Нещо испанско. Ернандес? Мартинес? Нещо от този тип.
Задъхах се, но не беше поради височината, на която се бяхме издигнали — километър и половина. Доктор Мартинес наистина ми беше майка! Вкопчих се в този факт като в спасителен пояс.
— Вие не сте единствените успешни хибриди, нали знаеш? — каза Директора.
— Да. Трогателният Омега — признах аз. — И Петното, жената котка.
— И аз — каза тя.
Подсвирнах.
— Чакай да отгатна. Ти си наполовина… лешояд? Хиена? Някакъв мършояд от морското дъно?
— Галапагоска костенурка — отвърна тя. — На сто и седем години съм.
— Брей! А изглеждаш на не повече от сто и пет — отбелязах.
Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.
Погледнах надолу. Замъкът беше обкръжен от коли на немската полиция. Днешният ден беше приключил. Бяхме се спасили. Може би бяхме спасили дори света?
— Сбогом — казах и пуснах.
Ръч не успя да удържи, също я пусна и Директора се понесе към земята с ужасен изненадан писък.
Това не си ти, Макс — каза Гласът.
Гласът! Не го бях чувала скоро.
Какво те навежда на тази мисъл, Джеб? — попитах наум. — Не си ме проектирал такава?
Не — отвърна Гласът. — Просто не си такъв човек. Никой не го е проектирал, вътре в теб самата е. Ти не си убиец. Потвърждавала си го неведнъж. Това е чертата ти, с която се гордея най-много.
Въздъхнах.
Да, вярно, просто чудесна съм — казах му мислено, но дълбоко в себе си, където той не можеше да стигне — надявах се, — изпитах едва доловима гордост и топлина.
Страхотен манипулатор.
— Хайде, да я хванем — казах на Ръч.
Двете се спуснахме надолу и уловихме Директора на около шейсет метра от земята.
128
След като всичко с изключение на виковете приключи, единственото ми желание беше да се насоча обратно към вкъщи. Разбира се, обаче загубих с три на един гласа. Дори и когато заявих, че техните се брояха за половин глас, пак имаха предимство.
След часове попаднахме на място по техен избор.
— Дай да видя екрана! — каза Ейнджъл и се наведе по-близо.
Да, бяхме в интернет кафене във Франция. Защо там? Заради храната! И обувките! И защото Тото можеше да влиза по заведенията и магазините!
— Така не виждам — оплака се кучето и стъпи с предните си лапи на масата.
— Кафе! — Ръч доволно засърба от чашата си. — Обожавам го-о-о!
— Моля те, кажи ми, че е безкофеиново — изстенах аз.
Екранът примигна и на него изплува лицето на Зъба. И на Гази. И на Иги. Тримата се бяха скупчили около техния компютър в Щатите.
Зъба! Имах чувството, че откакто се бяхме разделили, са изминали години. В последните три дни бях прехвърлила през ума си всички спомени с него. Онова, което ми бе вдъхнало сили в тъмницата, беше мисълта за него. А после — бележката от мутанта в Лендехайм, в която пишеше, че идва. Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ми.