— Така по-добре ли е?
— Честно казано, не знам. От коленете надолу не чувствувам нищо.
— Шок — рече Алис. — Природна анестезия.
— Мъжът ми ще се вбеси. Ще трябва да ми вземе прислужница.
— Дъщеря ви ще помага — рече Каролайн.
— На нейната възраст само момчета им се въртят в ума.
Това изявление обобщаваше тяхното нещастие. Нямаха какво друго да си кажат. Чернеещи като вдовици на наклонения бял фон, те безмълвно очакваха спасение. Тук пистата бе толкова широка, че ако човек се спуснеше в другия край, можеше и да не ги забележи. Няколко скиори профучаха наблизо, но после свърнаха встрани, сякаш надушили неприятност. Един ухилен мъж-грамада с метални очила и палто от енот, който се спускаше в снежно рало с нехайна разкрачена стойка, им подвикна нещо с пура в уста, май на чужд език. Ала превалящият следобед водеше малко скиори по тази писта, с която слънцето си вземаше сбогом. Заточиха се празни минути. Мразовитият въздух бе успял да проникне през всяка по-рехава бримка в пуловера на Каролайн и сега вледеняваше металните пластинки на сутиена й. Спомни си как, докато се обличаха сутринта, мъжът й се престори, че я намира много съблазнителна в норвежката камизола на вафлички.
— Мога ли да си изпрося още една цигара?
— Съжалявам, беше ми последната.
— Ох, боже, цял ужас, нали?
Вече съвсем прежълтяла, все едно азиатка, Алис пъхна длани под мишници и се заполюшва напред-назад.
— Мъжете няма ли да се притеснят? — попита тя.
Каролайн изпита удоволствие, като й каза:
— Съмнявам се.
Отправила поглед напред, тя виждаше само белота — наклонена вълниста необят от безцветие. Сега усещаше своята самота, споделена от другите две жени: и трите бяха изоставени, захвърлени, наранени, нестоплени и толкова безсилни, че не можеха дори да заплачат. Едно мъгливо валмо се повлече по небето; и в един миг затули слънцето. Когато лъчите пак блеснаха, на билото се бе появила смалена изправена фигура с яке на зелено-жълти начупени ивици.
— За осемнайсет минути — обяви Алис след нова справка с часовника си.
Внезапно Каролайн се усъмни, че Норман, който рядко улучваше еднакви горнище и долнище на пижамата си, би имал връзка с такава педантична жена.
Пострадалата попита:
— Ужасна ли съм в главата?
Повлякла неумело шейната, дребната фигурка приближаваше и нарастваше, като от време на време се гмуркаше в падините. После, изглежда, на същото заледено място фигурката се наклони, препъна се а разперила крайници, се превърна в тъмна звезда, в облак снежен прах, от който със светкавична бързина се замяркаха части от ски, шейна и ръце. Това взривно премятане продължи до подножието на стръмнината, където всичко се сля в едно тяло и то замръзна неподвижно. Жените проследиха падането със затаен дъх. Пострадалата изстена: „О, боже, боже господи!“ Каролайн усети, че с цялото си вцепенено същество напрегнато очаква да види техния спасител изправен. И той се изправи. Момчето (вече можеше да се забележи, че е момче — с крака като щеки, стегнати в тесен контешки клин) направи въздушна ножица със ските си, които по чудо не се бяха откачили, и скочи на нозе. Сетне с отривиста странична крачка, изкачи няколко метра по стръмното, за да прибере шапката си (тиролка от зелен филц, украсена с перца), и целият в сняг, ухилено повлече шейната към тях.
— Жестоко изпълнение направи! — рече му по момчешки Алис.
— Кой е пострадалият? — попита той.
Зачервените му уши бяха щръкнали, а лицето му бе осеяно с лунички. Това явно мамино синче бе толкова доволно от себе си, че Каролайн почувствува умиление към смешната му гордост.
С появата на малкия шут бялата пустош сякаш се оживи и от снега изникнаха още спасители, понесли одеяла, бинтове и бренди, тъй че Каролайн и Алис бяха изтласкани встрани, сякаш измъкнати от собствената си кожа. Те си взеха анораците, затегнаха ските и кротко се спуснаха до подножието. Там ги чакаха Тими и Норман, застанали до навеса на лифта, притеснени и гузни. Когато инерцията и намаля, Каролайн Харис наистина започна да прави „кънка“, както никога досега — повдигаше ски в плавен ритъм й бързаше да покаже на съпруга си, че вярва в неговата невинност.