Кастило кимна.
— Остават ни около две хиляди мили — половин час — до „Флугхафен Франкфурт на Майн“ — продължи Торине. — Току-що се свързаха с нас. Ще ни чакат цивилни представители на властта.
Кастило изви вежди и погледна към Дейвидсън.
— Джак, напомни ми да напомня на всички, че се казвам Госингер.
— Jawohl6, подполковник. Herr.7
— Herr е напълно достатъчно, Джак. Дядо ми обичаше да се обръщат към него с титлата му. Аз съм просто непрокопсаният наследник на плодовете от непосилния му труд.
— Знаех си аз, че е точно така — съгласи се Дейвидсън.
Наземен контрол насочи „Гълфстрийм“-а по писта настрани от главния терминал. Кастило си помисли — въпреки че не бе сигурен — че около него са сградите, останали от американската военновъздушна база „Рейн на Майн“.
Няколко автомобила — Чарли позна служебния „Мерцедес-Бенц S600“ на Гьорнер и личния му ягуар „XJ“ — чакаха пристигането им. Гьорнер бе слязъл от ягуара и се насочи към самолета още преди вратата да се отвори.
Когато Гьорнер приближи към стълбите, Макс изръмжа.
— Озапти проклетото си животно, Били! — почти изкрещя Гьорнер.
— Това е проклетото животно на Карлхен, Ото — отвърна Кочиан. — Разправяй се с него.
Гьорнер огледа кабината, накрая прониза Кастило с поглед.
— Мислех, че ще дойдеш сам — тросна се той, което имаше за цел да подскаже на Чарли: „Изрично ти казах да не ми водиш хора от ЦРУ“.
— Очевидно си сбъркал — отвърна Кочиан и кимна към насъбралите се около самолета. — Кои са тези хора, Ото?
— Някои са от Федералната следствена служба, някои са от нашата охрана, има и журналисти.
— Журналисти ли? — ахна Кастило.
— „Тагес Цайтунг“ ще предложи награда — петдесет хиляди евро — за информация, която да помогне за залавянето на убийците на Гюнтер Фридлер — обясни напълно спокойно Гьорнер. — Ти ще направиш изявлението, хер фон унд зу Госингер, тъй като си председател на борда на изпълнителния комитет. Чакат те да слезеш от самолета.
Подаде на Кастило лист.
— Позволих си да ти напиша няколко думи, за да не се чудиш какво да говориш — продължи Гьорнер.
Джак Дейвидсън забеляза блясъка в очите на Чарли.
— Спокойно, Чарли — започна той тихо на пущу, един от двата основни езика в Афганистан освен афганския персийски. — Спокойно. Брой до две хиляди петстотин и единайсет, като прескачаш по три цифри, при това на руски. Бавно.
Гьорнер погледна Дейвидсън, очевидно подразнен, че не разбира какво е казал.
Кастило срещна погледа на Дейвидсън. Кимна и се усмихна едва забележимо. Беше побеснял, но бе успял да се овладее и да премълчи напиращите думи.
Погледна Гьорнер и си помисли: „Знам, че не искаш да ме превърнеш в мишена, Ото, кажи тогава къде ти е умът?“
„Да не би това да ми е наказанието, защото си решил, че съм помъкнал хора от ЦРУ?“
„Да не би пък това да е проява на тевтонската ти тъпотия?“
Погледна отново към Дейвидсън и заговори на руски:
— Две хиляди петстотин и осем. Две хиляди петстотин и единайсет.
Сега вече и Кочиан, и Гьорнер ги наблюдаваха напълно объркани.
— Татко се гордее с теб — отвърна Дейвидсън на пущу. Говореше напълно сериозно. Неведнъж бе присъствал, когато Кастило губеше самообладание. — Получаваш златна звезда и щом се прибереш, можеш да се похвалиш на мамето.
— Чудесна идея, Ото — заговори Кастило на английски. — Благодаря ти, че си се сетил. — Той дръпна листа. — След като обявя наградата, какво ще правим?
— Отиваме във Вецлар, където двамата с Били ще поднесете съболезнованията си на госпожа Фридлер.
— Само че има два проблема, Ото. Първият е, че не познавам нито хер Фридлер, нито съпругата му, и като отида, ще попреча на Били да прекара малко време с нея.
Кочиан изръмжа в знак на съгласие.
— Вторият проблем са кучетата — продължи Кастило. — Били едва ли ще поведе Медхен и кутретата, а аз не искам…
— Кутрета ли? — попита Гьорнер. — Малки кученца, така ли?
— Четири са — отвърна Кастило и посочи клетката в края на пътеката. — Едното е подарък от нас двамата с Били за децата ти, кръщелниците ни.
— Този въпрос ще го обсъдим по-късно — заяви Гьорнер.
— Освен това искам инспектор Дохърти и специален агент Юнг…
— Кой?
— От ФБР са, Ото. Искам да ги представя на германската полиция колкото е възможно по-бързо…
— Карл, не знам дали е разумно — опита се да протестира Гьорнер.
— Ще ни трябва колкото е възможно повече помощ, за да открием убийците, Ото — намеси се Били Кочиан. — А и Дохърти, и Юнг са експерти в своята област.