— Шефче, май отсега нататък ще се държа по-мило с теб — заяви Дешамп, — след като разбрах колко си богат — дадено, господине; както кажете, ваше превъзходителство; точно така, майн фюрер; вие сте най-прекрасният, най-мъдрият, най-очарователният кучи син, точно така си е.
— Майната ти, Едгар — отвърна Кастило. След това въздъхна шумно и добави: — Добре, сега вече знаете цялата история. Дохърти и Спаркман нямаха представа, Джейк вече знаеше, но ви моля да не разправяте, особено онази част, която прилича на сапунена опера.
IV
(Едно)
— Почти пристигнахме — обясни Кастило, когато ягуарът зави по покрит с чакъл път през гъста борова гора.
След малко наби рязко спирачки и зави надясно по друг път, също покрит с чакъл. Шофьорът на вана очевидно прецени, че не е разумно да прави същата маневра, затова подмина отбивката, даде заден и едва тогава последва другия автомобил.
Фаровете на ягуара осветиха два еднакви знака, поставени от двете страни на пътя. Бяха по шейсет сантиметра с нарисувани череп и кръстосани кости отдолу и надпис „Zugang Verboten10!!!“
— По всичко личи, че те очакват, шефче — обади се Едгар Дешамп. — Добре дошъл у дома!
В следващия момент фаровете осветиха едър мъж, застанал по средата на пътя. Той размахваше огромен фенер, сякаш сигнализираше да спрат. Беше облечен в тежък лоден, издут от едната страна, вероятно от автоматичен „Хеклер и Кох MP7A1“.
Мъжът приближи към автомобила и Чарли свали прозореца.
— Wie gehts11, Карлхен? — поздрави той и подаде на Кастило ръка.
Макс се надигна от задната седалка и протегна лапи между предните две седалки. Оголи зъби и изръмжа гърлено.
— Млъквай, Макс — нареди непознатият. — Нали ме познаваш?
Макс се отпусна на седалката.
— Guten Abend, Зиги — отвърна през смях Кастило.
— Радвам се да те видя, Карлхен.
— И аз.
— Виждам, че водиш Макс. Хер Гьорнер и Хер Кочиан отзад ли са?
— С мен са Макс и фамилията. Съпругата му, ако мога така да се изразя, и четирите им кученца са във вана отзад. Ото и чичо Били отидоха във Вецлар. Няма да се бавят.
— Фрау Гьорнер много ще се зарадва. Нали знаеш колко обича кучета.
Кастило се ухили доволно.
— Чакай да видиш какво ще стане, когато разбере, че едното кутре е за Уили и Херман.
Мъжът също се ухили.
— Това направо ще довърши Коледата й.
Мъжът забеляза приближаващия се зад ягуара ван. Отстъпи, за да направи място, и им даде знак да минават.
Пет минути по-късно къщата се появи на светлината на фаровете. Издигаше се на хълм, близо до върха, и приличаше повече на събрани близо една до друга най-различни постройки, отколкото на семеен дом.
Ягуарът и ванът спряха на калдъръма и в същия момент се включиха прожекторите. Кастило слезе, даде знак на хората да го последват и се качи на тясната веранда към огромна двойна врата, отвори дясната половина, без да чука, и влезе.
Фрау Хелена Гьорнер бе застанала във вестибюла заедно с две момченца, икономка и прислужница. Никой не се учуди на пристигането на Чарли.
Когато Кастило приближи, реши, че Зиги („Зиги, пазачът на дивеча, както бе обяснил в колата, спира всички, които посмеят да преминат покрай знака с черепа и костите, за да се увери, че не са бракониери, преди да ги отпрати.“) носи или мобилен телефон, или радиостанция, но след това се сети. „Зиги има и мобилен, и радиостанция и се е обадил и по двете.“
— Винаги се радвам на посещенията ти, Карл — започна Хелена и протегна двете си ръце, а след това подаде буза за целувка, хладна също като усмивката й.
— А ти изглеждаш прекрасно, както винаги, Хелена. — Той се обърна към спътниците си. — Господа, запознайте се с домакинята ни, фрау Хелена Гьорнер. А това са кръщелниците ми, Уили и Херман.
Макс пристъпи след Джак Дейвидсън към момчетата, които очевидно се радваха да видят кучето, колкото и то тях.
Хелена никак не се развълнува от гледката. Усмихна се измъчено и протегна ръка на Едгар Дешамп.
— Добре дошли в дома ни. Вечерята ви очаква. Сигурно сте… — Тя погледна към вана. — Какво, по дяволите, носят?
Трудно е да се каже кое се оказа по-голямо изпитание за доброто възпитание на фрау Хелена Гьорнер през следващите няколко минути — дали изненадата, че трябва да приготви вечеря за гостите, които побързаха да я уведомят, че са вечеряли в Марбург, или мисълта, че Макс ще прекара нощта — най-вероятно следващите няколко дни — в дома й заедно с поколението си; — или че едно от кутретата — което със сигурност щеше да достигне размерите на родителите си — остава завинаги.