— На някого от вас говори ли нещо името Том Барлоу? — попита Кастило, докато палеше внимателно пурата си.
След като всички поклатиха глави и погледнаха учудени, Кастило продължи:
— Казал на прислужницата — вероятно на немски — че звъни от посолството в Берлин и искал да разговаря с Госингер. Когато се обадих, той заговори на немски, с акцент на берлинчанин, попита дали аз съм Госингер, а след това превключи на английски — американски, с акцент от Средния запад — нарече ме подполковник Кастило, представи се като Том Барлоу, извини се, че ме притеснява, но трябвало да ми съобщи, че срещу мен се готвело покушение, също и срещу Ото, и Били, и то по време на погребението на Фридлер.
— Господи! — възкликна Гьорнер.
— Попитах го откъде в посолството са се сдобили с тази информация, и той отвърна, че в посолството не знаели нищо. След това го попитах той откъде знае, и той отвърна, че лично е поръчал покушенията и че ще ми обясни всичко, когато се срещнем. Да внимавам, защото поръчката била дадена на бивши кадри от Щази, а те били изключително добри.
— Защо ми се струва, че току-що с нас се свърза СВР12? — изви вежди Едгар Дешамп. — Сега пък какво ли са намислили?
— Мислиш ли, че ми каза истината? — попита Гьорнер. — Дали СВР наистина са замесени?
— И да са, и да не са, най-разумно е да стоим далече от погребението — заяви Кастило.
— Тъй като имам намерение да отида на погребението на Гюнтер Фридлер — заяви Били Кочиан, — според мен, Едгар, те се опитват да ни уплашат, а аз нямам никакво намерение да им доставя подобно удоволствие. — Той замълча и погледна Кастило. — Карл, знаеш, че ще бъде пълно с полиция. В СВР не са глупаци. Няма да открият огън по опечалените, нито пък ще взривят бомба в „Света Елисавета“.
— Чичо Били има право, шефче — обади се Дешамп.
— Карл, според мен да се свържем с полицията — обади се Гьорнер, — Федералната следствена служба…
— Ото — прекъсна го Кастило, — нямаме време. Нито имаме време да уведомим местните ченгета, нито Следствената служба, дори заплахата да е истинска. Можем да разчитаме единствено на телефонното обаждане. Нямам никакво намерение да си приказвам с местните ченгета, още по-малко със Следствената служба, и да обяснявам, че Госингер всъщност е „подполковник Кастило“. Ако не им обясня как стоят нещата, те сигурно ще решат, че съм напълно луд.
— Какво предлагаш? — попита Гьорнер.
— Първо да подредим пешките.
— Какви пешки? — намръщи се Гьорнер.
— Първо, определяме защитния периметър — уточни Кастило. — Трябва да се защитим. Всички са тук, освен ФБР. Не знаем дали тези хора знаят за Дохърти и Юнг, но трябва да предположим, че знаят. Затова първата ни задача е да ги изкараме от „Европайшер Хоф“.
— И къде ще ги настаним? — попита Кочиан.
— Някъде на открито — реши Кастило. — Ще се срещнем на място, от което да виждаме хората, които се приближават. — Замълча за момент, след това продължи: — Според мен Били е прав. Не бива да показваме на гадовете, че са ни уплашили. Това означава, че ще отидем в „Света Елисавета“. Съгласен ли си, Ото?
— Разбира се — отвърна Гьорнер, след като се поколеба за кратко, колкото да накара Чарли да се усъмни, че идеята му не е чак толкова добра.
— Ами момчетата и Хелена? — попита Кочиан.
— Ще бъдат заобиколени от охрана — отвърна Кастило. — Няма да седнат при нас. Имаме ли резервирани места?
— Разбира се — потвърди Гьорнер. — Но мога да уредя нещо за тях.
— Добре. Сега ни трябва място на открито, недалече от „Света Елисавета“. Дайте предложения.
Никой не се сещаше за подходящо място.
Най-сетне на Кастило му хрумна нещо.
— Ото, сещаш ли се за онова място под замъка? Там е достатъчно открито, не е далече от църквата…
Гьорнер кимна.
— Става — отвърна той.
— Колко време ще трябва на охраната, за да отиде до „Европайшер Хоф“, за да вземат Юнг и Дохърти? — попита Кастило. — Нали са въоръжени?
— Разбира се, че са въоръжени — потвърди Гьорнер. — Мога да повикам и шефа им.
Той посегна към телефона на масата и започна да набира номер, който помнеше наизуст.
— Остава въпросът, откъде ние да се снабдим с оръжие — продължи Кастило. Огледа насядалите около масата. — Някой да има оръжие?
Всички поклатиха глави.
— Обажда се Ото Гьорнер — представи се Ото. — Кой е на смяна?
— Ще ни трябват два часа, за да вземем оръжието от самолета — обади се Джейк Торине. — А не е ясно дали ще успеем да го изнесем от летището.
— Значи отпада — реши Кастило. — По дяволите.
— Оръжия ли ти трябват, Чарли? — попита Дейвидсън. — Пушки, автоматични, каквото и да е ли?