Погледна към Кочиан.
— Прекалено стар съм, за да се катеря по стълби — рече Кочиан, но след това се качи с лекота.
Мюлер даде знак на Кастило да се качи. Той веднага тръгна нагоре и се озова в помещение, за което никога досега не бе предполагал, че съществува. Беше просторно като апартамента долу. Покривът бе толкова скосен, че вътре имаше място едва за трима мъже.
Вътре бяха подредени шест маслиненозелени продълговати метални кутии, поставени върху стойки, и бе оставено място колкото да се отворят капаците им.
Върху всяка кутия — на капака и отстрани — имаше надписи в жълто. Кастило се наведе, за да прочете.
Трябваше му малко време, преди да си спомни, че по времето на нацизма Чехословакия е била Протекторат Бохемия и Моравия и че оръжейна фабрика „Бохемия“ в Прага е била чешката фабрика, която германците са завзели.
Кочиан забеляза погледа му.
— Когато чуеш „Бохемия“, обикновено не мислиш за ръчни гранати, нали така, Карлхен.
— Не — отвърна простичко Кастило.
Дешамп пристъпи навътре, видя кутиите и прочете надписа.
— Надявах се да намерим нещо по-тихо от тези мелачки за картофи.
Кастило и Кочиан се разсмяха.
Кочиан приближи до една от кутиите и я отвори с лекота, която подсказваше, че не за пръв път се занимава с кутия, пълна с ръчни гранати.
„Какво пък? Защо не? Бил се е при Сталинград, когато е бил на осемнайсет. Сигурно е отворил поне няколкостотин такива кутии.“
Качи се и задъханият Ото Гьорнер.
— Ach, mein Gott!13 — възкликна тихо той, когато видя пълните с муниции кутии.
Кочиан извади предмет, увит в парче плат, и го подаде на Кастило.
— Мислех си да ти го дам, когато завърши „Уест Пойнт“, но реших, че или ще го изгубиш, или ще се простреляш в крака.
Кастило разгърна плата. В него бе прибран малък пистолет „Люгер“ с два пълнителя с по двайсет и няколко патрона.
— Предполагам знаеш какво е? — попита Кочиан.
Обучението в „Уест Пойнт“ — или може би в „Кемп Макол“ — си каза думата. Кастило взе пистолета с палец и показалец, провери да няма патрон в цевта и го огледа внимателно, преди да отвърне на английски:
— Пистолет „08 Парабелум“. Често го наричат „Люгер“. Този е произведен във фабриката за муниции „Дойче Вафен“, Берлин, през 1913, 9 до 19-милиметров. Наричат го още „9-милиметров натовец“.
Кастило погледна Кочиан.
— Беше на шефа — поясни Кочиан. — Не се разделяше с него при Сталинград. Преди това, бащата на шефа, прадядо ти, го е използвал във Франция.
— Господи! — възкликна Кастило.
— Сега вече е твой, подполковник Кастило — заяви развълнуваният Кочиан с едва доловима следа на сарказъм в гласа.
— Как е опазен през войната? — попита Чарли.
Беше обърнал пистолета към светлината и оглеждаше дулото.
— Използван е, няма съмнение.
— Аз се грижех за него, Карлхен — обади се Мюлер. — Хер Кочиан ми каза, че един ден ще ти го даде.
— Въпреки че си представях да ти го дам при малко по-различни обстоятелства — призна Кочиан и Кастило долови обичайния сарказъм в гласа му.
Кастило погледна Мюлер и попита отново:
— Как сте го опазили през войната?
— Когато, след като ни изписаха от болницата, изпратиха шефа на служба в затворническия лагер, той го остави тук. Казваше, че войната е изгубена, и не му се искаше пистолетът на баща му да попадне в ръцете на някой руски комисар.
— Тук на тавана ли го е прибрал?
— Не, накара ме да го закопая в кутия за муниции за картечница под тора в конюшнята. Едва след войната изринахме всичко и преместихме кутиите тук.
— Я ми разкажи по-подробно — помоли Кастило.
— Карл, нямаме време — напомни му Гьорнер.
— За това има — отвърна Кастило.
— Не знам дали си чувал този разказ, Ото — отвърна Кочиан.
— Не знам за кой разказ става дума — изви вежди Гьорнер.
— Когато двамата с шефа пристигнахме тук — продължи Кочиан, — в къщата се бяха настанили американски инженери. Затова ние се настанихме в къща, собственост на бащата на Мюлер, във фермата. Шефът стана бившият ефрейтор Госингер, защото нямаше никакво желание американците да го арестуват, след като е бил с висок чин. Когато се върнах от Виена, двамата с бащата на Зиги оряха нивата с един кон, който незнайно как бе успял да избяга и от прегладнялата германска армия, и от гладуващите. Две седмици по-късно пристигнаха руснаците. Границата между руската и американската зона бе маркирана, откраднаха ни коня и ни дадоха трийсет минути да се изнесем от дома на бащата на Мюлер. Отидохме в голямата къща. Шефът имаше намерение да се примоли на американския офицер, капитан, да му позволи да живее в конюшнята, може би дори да работи каквото му кажат, за да има какво да ядем. Докато вървяхме през полето, малък американски конвой пристигна в голямата къща. Два джипа, брониран автомобил и огромен мерцедес кабриолет. Щом ги видяхме, побързахме да се скрием. Не се получи. Бяха ни забелязали. Джип с трима от военна полиция ни хванаха, преди да сме изминали и сто метра. След това ни изправиха пред джипа и потеглихме към голямата къща. Шефът каза „Една звезда, Били, бригаден генерал.“ Тогава бригадният генерал се изправи и накара хората си да ни доведат по-близо. „Аз съм бригаден генерал Уидърс, военен управител на Хесен-Касел“, представи се той на съвършен немски. „Дойдох да търся скъп стар приятел, въпреки че хората ми ме уверяваха, че ще бъде напразно. Херман, същите негодници ме увериха, че разполагали с доказателства, че си убит от Гестапо.“ Тогава шефът — продължи Кочиан, без да крие колко е развълнуван. — Шефът… Шефът се изпъна и отдаде чест. Генерал Уидърс слезе от автомобила, двамата се прегърнаха и заплакаха.