— Не съм чувал тази история — призна Гьорнер. — Знаех, че е познавал военния управител, но…
— Шефът беше горд човек. Срамуваше се, че заради приятелството им ще се отнасят към него по-добре.
— Искаш да кажеш — обади се Дешамп, — че от него е получил разрешение да започне с издателската дейност, така ли? Чарли ни разказа.
— Това стана по-късно — отвърна Кочиан. — Този ден американците ни нахраниха — беше направо невероятно, защото за нас един картоф беше като истинско угощение — капитанът ни каза, че частта щяла да се мести, а докато не заминат, хер Госингер ще се грижи за собствеността. Щял да се настани в апартамента на третия етаж. Американците си заминаха седмица по-късно. Сложиха надпис, че собствеността е реквизирана за военния губернатор. Незнайно как на верандата се появяваше американска храна. Американски бензин пък се появяваше в конюшнята, а също и пленени германски автомобили, които можеха да бъдат пригодени за селскостопански цели. Нали разбирате?
— Ами оръжията? — попита Кастило.
— Имаше няколко противовъздушни оръдия — продължи Кочиан. — Открихме част от оръжията и гранатите. Появиха се и още. Шефът вярваше — както и вашият генерал Джордж С. Патън, между другото — че е въпрос на време, преди Червената армия да стигне до Фулда. Бяхме видели какво стана в Берлин, а и на други места. Шефът реши, че мнозина ще предпочетат да умрат в бой, вместо да попаднат в ръцете на червените. Затова преместихме оръжията тук. За щастие, не ни потрябваха. Досега.
— Какво друго има в кутиите, Били? — попита застаналият зад Кастило Джак Дейвидсън.
Кастило го погледна учуден; дори не го бе чул кога се е качил по стълбата. След това видя и друго, което също го изненада. Без дори да се замисля, бе започнал да зарежда единия от пълнителите. Единият бе пълен, другият наполовина.
— По малко от всичко — отвърна Кочиан. — Една от кутиите е пълна с ръчни гранати. Има няколко вида maschinenpistols14 — „MP-40“, „MP-43“ — и други пистолети, повечето „Валтер P-38“, има и „Люгер“. Има дори американски „E45“.
— Току-що изрече магическите думи, Били — ухили се Дейвидсън. — „MP-43“ и „E45“.
— Джак, не можеш дори да се приближиш до църквата — изобщо не можеш да излезеш — с шмайзер — предупреди Кастило.
— Но аз мога, Карлхен — обади се Мюлер. — Имам разрешително да нося автомат.
— Което означава — продължи Дейвидсън, — че можем да вземем няколко за хер Мюлер и да ги пъхнем в колата, в която ще пътува той.
— Това е, в случай че Зиги няма нищо против да се замеси — отвърна Кастило.
— Стига, Карлхен! — изсумтя Мюлер, за да покаже, че Чарли говори глупости.
— Я виж дали няма да ми намериш един „P-38“, Били — помоли Дешамп.
— И два „E45“ за нас със Спаркман — напомни Торине. — И за Чарли един. Чарли много си пада по „E45“.
— Няма да стане, Джейк — надигна глас Кастило и пъхна „Люгер“-а отзад на колана, след което пристъпи към стълбата.
(Пет)
Замъкът на ландграфовете на Хесен-Касел — сега на територията на университет „Филипс“ — бе построен на върха на стръмен хълм. Някогашната пътека, стъпалата й изсечени в гранитната скала, бе разширявана години наред — по-точно казано векове — докато се бе превърнала в двулентов калдъръмен път покрай стената на замъка. По-късно бе направено разширение, дълго към двеста метра, широко трийсет и пет, точно над стръмните скали. Ниска стена предпазваше и пешеходците, и автомобилите да не паднат от скалите към ширналия се в полите на хълма град.